Останалата част от обиколката той завърши колкото можа по-бързо, изпаднал едва ли не в паника. На обеда, по време на който госпожа Пейдж се занимаваше само с добре опечения сладкиш, (за него весело обясни: „Поръчах го за доктор Пейдж, но той не му допадна“), затворен в ледено мълчание, той разсъждаваше върху проблема. Разбираше, че ще получи съвсем малко информация и абсолютно никаква помощ от госпожа Пейдж и реши, че трябва да говори с доктор Пейдж.
Но когато се качи в стаята на доктора, завесите бяха спуснати, а Едуард лежеше омаломощен от главоболие — челото му бе сгърчено от болка. Макар че даде знак на госта си да поседне за малко. Андрю сметна, че ще бъде жестоко да му съобщи тревогата си в този момент.
Когато стана да си върви, след като поседя няколко минути край леглото на болния, той трябваше да се ограничи с въпроса:
— Доктор Пейдж, как ще е най-добре да постъпим, ако ни се случи инфекциозно заболяване?
Последва пауза. Пейдж отговори със затворени очи, без да мърда, като че самото говорене бе достатъчно, за да влоши мигрената му.
— Винаги е било трудно. Нямаме болница, камо ли изолационен бокс. Ако се случи нещо много неприятно, звънете на Грифитс в Тониглан. Той е областният медицински инспектор — друга пауза, по-дълга от предишната. — Но се страхувам, че от него няма много полза.
Окуражен от тези сведения, Андрю се втурна надолу към хола и позвъни в Тониглан. Докато чакаше със слушалка на ухото, той видя, че Ани, прислужницата, го наблюдава през кухненската врата.
— Ало! Ало! Доктор Грифитс от Тониглан ли е?
Най-после го свързаха.
— Кой го търси? — предпазливо се осведоми мъжки глас.
— Менсън от Бленли. Помощникът на доктор Пейдж — Андрю крещеше. — Имам пет случая от коремен тиф тук. Искам доктор Грифитс да дойде незабавно.
Настъпи пауза и след това се чу напевният отговор, много уелски и много съжаляващ.
— Много съжалявам, докторе, наистина много съжалявам, но доктор Грифитс е в Суонси. По важна работа.
— Кога ще се върне? — извика Андрю. Чуваше се лошо.
— Наистина, докторе, не бих могъл да ви кажа.
— Но вижте…
От другия край се чу щракане. Другият най-спокойно бе затворил телефона. Менсън изруга на висок глас — нервно и ожесточено.
— Да пукна, ако това не беше самият Грифитс!
Той набра отново номера, но не можа да се свърже. И отново се канеше, без да се отказва да звъни, когато се обърна и видя, че Ани е влязла в хола. Ръцете й бяха скръстени под престилката, а очите й спокойно го оглеждаха. Жена на може би четирийсет и пет години, много чиста и спретната, с тежко, сериозно и търпеливо изражение на лицето.
— Без да искам, чух, докторе — каза тя. — Никога няма да намерите доктор Грифитс в Тониглан по това време. Обикновено следобед той отива да играе голф в Суонси.
Той отвърна троснато, преглъщайки нервно буцата, която се бе събрала в гърлото му.
— Но аз мисля, че току-що разговарях именно с него.
— Може би — тя едва се усмихна. — Чувала съм да казват, че дори когато не е в Суонси, казвал, че е там. — Тя го огледа сдържано и приятелски, преди да си тръгне. — На ваше място не бих си губила времето с него.
Андрю остави слушалката с чувство на растящо възмущение и объркване. Изруга, излезе и още веднъж обиколи пациентите си. Когато се върна, бе дошло време за вечерния приемен час. Час и половина прекара в малката задна стаичка, наречена приемна, и води борба с нея, докато стените се изпотиха, а в стаята не можеше да се диша от изпарения на влажни тела. Миньори с навехнати колена, порязани пръсти, нистагми3, хронични артрити. Жените и децата им — с кашлици, настинки, навяхвания — всички дребни човешки страдания. При нормални обстоятелства щеше да е доволен, би се радвал на мълчаливата преценка в погледите на тези черни хора с жълтеникава кожа, пред които се чувстваше на изпит. Но сега, зает с големия въпрос, направо му се виеше свят от тези нищожни оплаквания. През цялото време обаче в него се оформяше едно решение и докато пишеше рецепти, пречукваше гръдни кошове и даваше съвети, си мислеше: „Той ми го каза. Мразя го. Да, отвращава ме — високомерен — по дяволите. Но няма какво да се прави — трябва да отида при него.“
3
Неволно потръпване или изкривяване на очните ябълки — специфична миньорска болест. — Б.пр.