Второто беше от професор Чалис — едно ентусиазирано писмо с поздравления и похвали, което завършваше с въпроса, дали Андрю няма да може да мине към Института в Кардиф същата седмица. В пост скриптум Чалис добавяше: „Постарайте се да дойдете в четвъртък.“ Но в суматохата на тези последни дни Андрю нямаше възможност да отиде на срещата. Всъщност той сложи писмото настрана и за момента забрави да му отговори.
На третото писмо отговори веднага, така истински се развълнува, когато го получи. Това необичайно и окуражаващо писмо бе прекосило Атлантика от Орегон. Андрю прочете и препрочете написаните на машина листове и после развълнуван ги показа на Кристин.
— Много е приятно, Крис, това американско писмо, то е от един човек на име Стилмън, Ричард Стилмън от Орегон — може би никога не си чувала за него, но аз съм чувал, — то е пълна с най-точни преценки за моята работа по вдишването. Повече, много повече от Чалис, дявол го взел, трябваше да отговоря най-напред на него! Този мъж е разбрал абсолютно точно за какво става въпрос, всъщност той тихомълком ме поправя на едно-две места. Излиза, че активният разрушителен елемент в моя силикон са кристалчетата поташ. Нямах достатъчно химия, за да се добера до това. Но писмото е чудесно, с поздравления, и при това от Стилмън!
— Да? — погледна тя с интерес. — Лекар ли е той там, какво?
— Не, точно това е чудното. Всъщност е физик. Но има клиника за белодробни заболявания близо до Портленд, Орегон. Виж, отпечатано е на бланките. Някои още не го признават, но той е голям човек, като Сфалингер12. Ще ти разкажа за него, когато имаме време.
Той показа уважението си към писмото на Стилмън, като седна да му отговори веднага.
Сега бяха презаети с подготовката за ваканцията, с уговарянето за складиране на мебелите в Кардиф — най-удобния център — и с мъчителния процес на сбогуванията. Заминаването им от Бленли беше внезапно героично откъсване. Но тук страдаха от много носталгия. Бяха канени от Вонови, Боландови и дори от Луелинови. Андрю хвана „разстройство от изпращания“, симптоматично за тези банкети на раздялата. Когато дойде денят на заминаването, Джени, цялата в сълзи, им каза за тяхно удивление, че ще получат „изпращане на перона“!
В последния момент, като връх на тази обезпокоителна вест, долетя Вон.
— Извинявайте, че пак ви тревожа. Но, Менсън какво сте направили на Чалис? Току-що получих писмо от стареца, вашата дисертация го е изпълнила с възторг и освен това, доколкото разбрах, и Комисията по металургия. Както и да е, моли ме да вляза във връзка с вас. Иска да се срещнете в Лондон без отлагане, каза, че е извънредно важно.
Андрю отвърна малко стеснително.
— Отиваме във ваканция, човече. Първата истинска ваканция от години наред. Как така ще се срещнем?
— Дайте си адреса тогава. Той несъмнено ще иска да ви пише.
Андрю неуверено погледна към Кристин. Те възнамеряваха да пазят в тайна адреса си, за да бъдат свободни от всякакви тревоги, кореспонденции, намеси. Но даде на Вон исканите сведения.
След това забързаха към гарата, тълпата която ги чакаше там, ги погълна, стискаха им ръцете, викаха им, тупаха ги по гърба, прегръщаха ги и накрая ги хвърлиха в купето им на тръгващия влак. Когато влакът потегли, техните приятели, събрали се на перона, запяха дружно „Мъжете на Херой“.
— Боже мой! — каза Андрю, като опъваше безчувствените си пръсти. — Само това липсваше. — Но очите му блестяха, а минута по-късно той добави: — Не бих изпуснал това за нищо на света, Крис. Колко мили са хората, нали? И само като си помислиш, че преди един месец половината град беше готов да ме разкъса! Не можеш да отречеш факта — животът е страшно смешен. — Той я погледна весело — тя седеше до него. — А това, госпожо Менсън, въпреки че сега вие сте стара жена, е вашият втори меден месец!
Същата вечер стигнаха Саутхемптън и заеха каютите си в парахода през Ламанша. На другата сутрин видяха слънцето да се издига иззад Сан Мало, а един час по-късно ги посрещна Бретан.
Житото зрееше, черешите бяха натежали от плод, по разцъфтелите пасбища скитаха кози. Идеята на Кристин беше да дойдат тук, да се доближат до истинската Франция — не картинните галерии и дворците, не историческите развалини и паметници, нищо от това, което трябваше да видят според туристическия пътеводител.
Стигнаха Вал Андре. В малкия хотел се чуваше шумът на морето, можеше и да се вдъхне мирисът на ливадите. В спалнята им имаше шкафове от рендосани дъски, а сутрешното им кафе идваше димящо в дебели сини купи. Мързелуваха по цял ден.