Ехото от миналото се засили в съзнанието на Сано. В убийството на сина на владетеля Мацудайра също бе замесена липсваща жена.
— Вървете да разпитате останалите клиенти в къщата — нареди той на Маруме и Фукида. — Доведете при мен всеки, който знае нещо за жената или е чул, или видял каквото и да било.
Детективите се поклониха и тръгнаха. Бе ги довел, защото Хирата не се ползваше с добро име и в двете фракции, поради което не можеше да рискува да го ангажира в действия с тяхно участие. Сега съжали, че не можеше да разчита на главния си васал. Надяваше се, че Маруме и Фукида ще се справят добре, също като Хирата. Докато оглеждаше стаята, намери обувките и меча на Дакуемон на пода до вратата, където очевидно ги бе оставил. Липсваха каквито и да било следи от нечие друго присъствие. Огледа капаците на прозорците само за да установи, че резетата са непокътнати. Не се виждаше и най-малък признак, че убиецът бе проникнал в стаята от там.
— Всичко вътре е, както го заварихте, така ли? — обърна се Сано към владетеля Мацудайра.
Мацудайра се бе втренчил в мъртвия си племенник в горчиво безмълвие. Хошина каза:
— Не сме променяли нищо, само покрихме тялото.
Сано приклекна и се взря в ръцете на Дакуемон. Бяха изцапани с кръв, сякаш бе притискал раната си, преди да падне, но иначе нямаха никакви наранявания. Очевидно Дакуемон не се бе опитал да се отбранява от кинжала. Сано току-що се бе изправил, когато в помещението се върнаха детективите Маруме и Фукида, водейки със себе си собственика на заведението.
— Никой от двойките не е виждал нито Дакуемон, нито жената с него — докладва Фукида. — Били са твърде заети, за да забележат каквото и да било в тази стая.
Маруме бутна собственика към Сано:
— Ето го единствения свидетел. Той е дал стаята под наем на Дакуемон и жената, а по-късно е открил тялото.
— Коя е тя? — попита Сано.
Собственикът имаше изпъкнали очи, които сега изхвръкнаха още повече; сви се страхливо и се отдръпна от Сано.
— Не знам как се казва.
— Как изглежда? — попита Сано.
— Не знам. Била е тук много пъти, но винаги крие лицето си.
— Някой придружаваше ли я?
— Не, господарю, винаги идва сама.
— С паланкин?
— Пеша.
Сано се отказа да определя самоличността на непознатата чрез превозното средство или ескорта. И да ги е имала, явно ги е оставяла там, където е нямало да бъдат видени.
— По което време идваше?
— Половин час след часа на глигана11.
— Какво се случи, когато тя дойде? — попита Сано.
— Почука на вратата както обикновено. И аз я отведох в стаята. Беше запазена и платена предварително, както обикновено.
— Дакуемон беше ли вече тук, когато тя пристигна?
— Не. Той винаги идваше по-късно.
— Кажи ми какво стана, когато пристигна.
— Посрещнах го при вратата, но не го отведох в стаята. Отиде сам. Знаеше къде е — двамата винаги използваха една и съща. Тогава го видях за последен път жив.
— От вътре разнесоха ли се някакви шумове, след като той влезе?
Собственикът сви рамене.
— Може би някакво шепнене или викове, ама това си е нормално тук. Пък може и да са били други мои клиенти.
„Звуците от любовния акт са заглушили евентуалните шумове, които е издал Дакуемон или неговият убиец при фаталната схватка“, отбеляза мислено Сано.
— А ти как откри убийството?
— Минавах покрай вратата и надзърнах през шпионката — собственикът придоби гузно и глуповато изражение. — Всички врати имат шпионки. Обичам да проверявам стаите от време на време, за да се уверя, че всичко е наред.
А и сигурно му доставяше удоволствие да наблюдава любовниците.
— Значи си надникнал в стаята. Какво се случи после?
— Видях го ето така — собственикът хвърли поглед към трупа, преглътна я мъчително и отмести поглед.
— Ти ли доведе полицията?
— Не — отвърна собственикът и побърза да добави: — Канех се, разбира се, но така и не успях. Помислих си, че първо трябва да кажа на клиентите си какво се я е случило, и да им дам време да си тръгнат.
Сано знаеше, че прелюбодейците не искаха полицията да ги хване на място, където е извършено престъпление, а и собственикът не би искал да ги замесва в скандал и да ги загуби като клиенти.
— Но точно тогава чух хлопане по вратата — продължи собственикът — и викове: „Полиция! Пуснете ни да влезем!“ Когато отворих вратата, те се втурнаха право към тази стая… сякаш вече знаеха за убийството.
Сано отмести поглед към полицейския началник Хошина, който се въртеше наоколо.
— Откъде са научили?
— Полицаите от местния патрул са били на обичайния обход в своя район заедно с цивилните си помощници, когато внезапно са чули някой да вика: „Уважаемият владетел Мацудайра Дакуемон е бил убит в «Знака на заслеплението»!“ — отвърна Хошина. — Не са видели кой крещи, защото непознатият е избягал. Тогава полицаите са дошли и са намерили Дакуемон. Уведомиха мен за станалото, а аз съобщих на владетеля Мацудайра. Дойдохме тук незабавно.