Когато бяха на около осемстотин метра от Тереза, Мия спря.
— Виж.
Тя посочи двете момчета, с които се бяха разминали по-рано, докато търсеха място за хавлиите си с Тереза. Сега можеше да ги огледа по-добре. Лани си помисли, че разпознава единия от тях. Той беше по-висок от другото момче и сякаш по-уверен в себе си. Кестенявата му коса беше рошава като четка, а загарът му издаваше местен жител. Докато на другото момче, русо и 7-8 сантиметра по-ниско, все още му личеше фермерският загар на къс ръкав. Двете момчета вървяха малко встрани и напред от тях, заслушани в своите айподи.
— И какво?
— Хайде да ги поздравим — предложи Мия и бутна Лани напред.
Лани заби крака в пясъка.
— Не, не искам.
— Хайде, ще бъде забавно.
— Познавам единия от тях.
— Наистина? Кой от двамата?
— Онзи от лявата страна.
— Високият? Сладък е. Но не толкова, колкото неговия приятел. Запознай ме.
— Какво да кажа? — Лани не я биваше много в тези неща.
— Кажи им как се казвам — предложи Мия.
— Не съм сигурна.
— Е, щом не искаш, аз ще говоря с тях. Хайде.
Мия продължи да я дърпа и Лани неохотно тръгна с нея. Излязоха пред момчетата, които извадиха слушалките от ушите си, защото Мия буквално изскочи пред тях.
— Здрасти — каза високият, който ги позна. — Къде са буги бордовете ви?
— Сега няма да плуваме — отговори Мия, — защото отиваме да пазаруваме.
— Ей, не се ли познаваме? — попита високият, когато погледна Лани.
— С мен? — преглътна Лани. Значи наистина я беше забелязал!
— Да. Ти учиш в същото училище, нали? В Островната тихоокеанска академия14?
Без униформа момчето изглеждаше различно, но определено беше то. Беше няколко класа пред нея в академията, затова никога не ѝ беше минавала мисълта, че някой ден ще се запознае с него и няма да си остане само тайно училищно увлечение.
— Да. Аз съм от зайците.
— Тя се казва Лани, а аз съм Мия.
— Страхотно. Аз съм Том, а това е Джейк. Тук е на гости, а всъщност е от Мичиган. — Джейк им кимна. — Ние мислехме да излезем малко във водата.
Лани усети, че нехарактерно за себе си, се включва в разговора. Може би в съревнование с Мия.
— Ще сърфирате?
Сега в разговора се включи и Джейк.
— Наехме морски каяци за цялата седмица — каза той. — Качвали ли сте се на каяк?
— Да — отговори Лани. — И двете сме карали. — Лани беше карала морски каяк шест или седем пъти, откакто се бяха върнали в Хаваи. Но доколкото знаеше, Мия дори не беше виждала каяк.
— Чудесно — каза Том. — Искате ли да дойдете с нас?
Мия се обърна и поклати отрицателно глава към Лани. Когато предложи да заговорят момчетата, Лани беше сигурна, че да спортуват беше последното нещо, което би пожелала. Лани ѝ се помоли безмълвно и този път Мия беше тази, която отстъпи.
— Да — каза тя неохотно. — С удоволствие.
— Страхотно. Каяците са малко по-нагоре по плажа. — Том тръгна натам, а Джейк и момичетата го последваха.
— И двете ли сте тукашни? — попита Том.
— Мия е от Сиатъл.
— Сигурно е хубаво да избягаш от дъжда.
— Аха — отговори Мия. — Тук е много яко.
И за първи път, откакто се преместиха, Лани изпита чувството, че тук наистина е много яко.
— Каяците побират ли двама души?
— Те са единични, но ние разполагаме с четири — обясни Том. — Родителите ми днес няма да са тук. Отидоха на някаква церемония по случай Деня в памет на загиналите във войните.
След няколко минути Том спря на брега до голяма жилищна кооперация.
— Добре — каза той. — Вие изчакайте тук.
— Нали щяхме да плаваме с каяци — подхвърли Мия.
— Каяците са в апартамента — обясни Том. — Щяхме да плаваме след обяд, когато родителите ми се върнат.
— Те са за сядане отгоре — допълни Джейк. — Имаме спасителни жилетки и гребла. Връщаме се след минутка.
Докато Том и Джейк се втурнаха да пресичат улицата и изчезнаха в един паркинг, Лани набързо обясни на Мия за каяците. Вместо да седи вътре като в речен каяк, тук гребецът седеше върху него в нещо като улей. Макар каяците за седене отгоре да бяха по-удобни при горещо време, може би бяха малко по-нестабилни от онези, в които се сядаше вътре. Заради липсата на опит на Мия не ѝ стана много приятно да чуе това, но Лани се опита да я успокои, че гребането е лесна работа.