Дончо Цончев
Цветелина
Тя лежеше пред дървената колибка на дясната си страна, лявото й око мързеливо гледаше клоните на черешата и небето. Миришеше на трева, на домашен сапун и запръжка, чуваха се пчели, далечна гайда от радиоточка и тихият, нежен шум на развети мокри чаршафи.
Горският я завари така, каза й името и щракна два пъти с пръсти. Тя стана. Познаваше го, разбира се, както и всички ловци от селцето — толкова пъти бяха излизали заедно из балкана.
— Наредено ми е — въздъхна горският. — Няма какво.
— Ама ти… — каза жената и видя, че той погали кучката по главата и почна да отвързва синджира. — Ама ти ела, като си дойде Иван. Нали го знаеш.
— Абе, зная го аз… Така ми е наредено. Като си дойде Иван, нека да мине в съвета.
Жената се поопъна, завайка се, но униформеният човек действуваше твърдо.
— Той Иван …
— Той Иван да дойде в съвета, нали ти казах.
Горският вече водеше кучката навън — след малко жената ги загуби от очи в тясната уличка.
Тя нервно изкара остатъка от следобеда, от време на време кълнеше и гласно сама си говореше.
Иван се прибра весел и — както обикновено — се упъти към дървената колибка. Огледа се, видя, че няма и синджира — обърна се към жена си. Не я попита: „Къде е кучката?“ Тя му разправи какво се е случило. Без да каже и дума, Иван излезе и се върна след два часа. Беше пил. Жена му не го попита: „Какво стана?“ Той изпсува няколко пъти и излезе отново.
Жената беше легнала, когато го чу да рита вратата; обърна се към стената и се умълча.
На третия ден вечерта Иван проговори, та тя разбра какво все пак се е случило. Някой си Евров от града представил в милицията документ за собственост върху кучката. Имало снимка, същата, пишело името „Цветелина“, нейното име, без грешка, имало белезите и възрастта. Прокурорът наредил кучката да се вземе от Иван и да се „върне“ на „собственика“, някой си Евров. Тези две думи „върне“ и „собственика“ Иван ги крещеше от сутрин до вечер — човек можеше да го чуе и в другия край на селцето.
— Как да я „върне“? — викаше той. — Къде да я „върне“?!
Кучката се беше родила в селцето, у съседите на Иван. Те му я показаха още сляпа, мъничка като котенце, и му я подариха. (Майка му беше прочут майстор на диви прасета, а баща ходиха да издирват през два окръга, в специален кучкарник.) Пълзеше из краката им тази малка топчица, търкаляше се и в неописуема радост край паничката с мляко щеше да си откъсне опашката от махане. По цял ден „дебнеше“ нещо въображаемо из градината, „ловеше“ го и го „даваше“. Жената пискаше, че й тъпче цветята — така й излезе името Цветелина.
— „Собственик“ бил! Че той утре ще каже, че и на теб е собственик!
Жената посъветва Иван да заведе дело. Той първо се съгласи, после се сети, че веднъж беше водил дело — махна с ръка и изпсува зловещо. Нямаше толкова време Иван, нито излишни парици. А и нямаше — очевидно — кой знае каква вяра в съда. За сметка на това всичките двайсет и осем ловци от селото знаеха отлично чия е кучката Цветелина, къде беше отгледана и порасла — една вечер те се събраха, написаха молба до прокурора в града и се подписаха отдолу по ред на номерата.
След месец бе отговорено официално, че молбата не се уважава. На бланка, с подпис и печат.
Наближаваше сезонът за лов на диви прасета — ловците от селцето само за Цветелина говореха. Тя беше прочута повече и от майка си. А сега стана и легендарна. Иван се заливаше дълго и мълчеше. Понякога го напушваше — мислеше си, че може да убие и човек. Друг път, като гледаше дървената колибка, която с песни бе майсторил, сълзи напираха в очите му.
Един ден той се дигна, та в София. Имаше приятел в Главна прокуратура — бяха служили заедно. Намери го бързо и му разказа цялата работа.
— Не можем да отменим неговото решение, Ванка — каза приятелят му от казармата. — Можем само да му обърнем внимание.
По обратния път, във влака, Иван си повтаряше различни думи и части от изречения, които бе чул от своя приятел, и имаше усещане, че гази високи диви репеи и жилави гъсти гюрлюци, гази безкрайно, като в кошмар, и не може да излезе на чисто. Без друго, той имаше отдавнашен страх пред многото излъскани думи, никога не ги беше обичал и гледаше да изживее живота си само с дела, добре и спокойно.
Добре и спокойно — но вече не можеше. Все едно бяха отвързали душата му от тялото и бяха я отмъкнали — далеч зад океана от учени, мазни и никак непреодолими изречения.
След първия излет за диви прасета (отделно от тази история, той бе свършил съвсем неуспешно и с голямо общо напиване в кръчмата) Иван продаде кравата и заведе най-сетне делото. Нае адвокат — да го води през ада на думите. Посочи свидетелите, в които всеки нормален човек спокойно може да се кълне. Една нощ се събуди внезапно (сънува я, че скача по него и му се радва) — тогава в страшен гняв разбра, че не се е родил да го ограбват и че той, Иван, не е теле, да го омотават в юлари от думи. Беше човек. Мъж беше. Къщата можеше да продаде, ако трябва. Пушката и ножа можеше здраво да стисне — като дяда си, на когото бе кръстен. Но тази тътнеща, изяждаща мъка, по-страшна от болест, трябваше да се махне от него.