Изневиделица чудовищното нещо изригнало нагоре към небето като ракета или метеор, без да остави зад себе си никаква следа; още преди очевидците да нададат смаяни викове, то изчезнало през една кръгла и удивително правилна дупка в облаците. Зашеметеният Ами съзрял съзвездието Лебед — Денеп примигвал над другите звезди — и там незнайният цвят се слял с Млечния път. Внезапен пукот отново привлякъл вниманието му към долината. Само това било, пукот като на строшено дърво, а не експлозия, както твърдели по-късно някои от групата. Резултатът обаче наистина напомнял експлозия, защото в един кратък и наситен миг от прокълнатата ферма блъвнал бляскав вихър от чудовищни искри, който заслепил хората и обсипал зенита с облак от фрагменти, чиито фантастични цветове нямали нищо общо с този свят. Пронизвайки бързо сгъстяващите се мъгли, вихърът последвал изчезналата субстанция и на свой ред се изгубил в небето. В долината оставал само мрак, към който хората не смеели да се върнат; над тях налетял бурен вятър, породен сякаш от черните ледени бездни на междузвездното пространство. С рев и писък бурята блъскала полята и безформените гори като в изблик на космическа ярост; накрая разтрепераните зрители разбрали, че напразно ще чакат нова поява на луната да им разкрие какво е останало от фермата на Гарднър.
Седмината мъже били прекалено изплашени, за да правят каквито и да било догадки — те просто се затътрили към Аркхам по северния път. Най-потресен от всички, Ами ги помолил да не се връщат право в града, а да го придружат до дома му. Нямал сили да се прибере сам през разтърсваните от вятъра гори. Мъчел го споменът за една гледка, която била спестена на другите и която дълги години му вдъхвала толкова непоносим страх, че даже не смеел да спомене за нея. В онзи момент на бурния хълм, когато спътниците му решително се насочвали към северния път, Ами хвърлил последен взор към мрачната долина, където тъй дълго бил живял нещастният Наюм. И сред далечното опустошение видял как нещо се надига безсилно нагоре, само за да рухне тутакси на мястото, откъдето бил изригнал към небето огромният безформен ужас. Било само цвят, нищо повече, ала цвят не от нашата земя. Ако оттогава Ами не е с всичкия си, то е защото разпознал онзи цвят и знаел, че едно последно немощно късче все още дебне в дълбините на кладенеца.
От страшните събития са изминали четиридесет и четири години, но Ами вече не се връщал на прокълнатото място и ще се радва, когато го види да изчезва под вълните на новото водохранилище. Аз също ще се радвам, защото не ми се нрави споменът как се променяше над изоставения кладенец цветът на слънчевите лъчи. Надявам се водата винаги да е дълбока; така или иначе, никога не бих пил от нея. Пък и не вярвам някога да се завърна в околностите на Аркхам…
На следващото утро трима от спътниците на Ами отишли да разгледат развалините на фермата, но всъщност там нямало и развалини. Оставали само тухли от камината, камъни от мазето, разни минерални и метални отломки и кръглото зидче около злокобния кладенец. С изключение на мъртвия кон, който погребали, и кабриолета, който откарали на собственика, наоколо се простирала само прашна сива пустош, където вече нищо не поникнало. Тя и до днес се шири под небето като огромно петно, проядено от киселина, сред ливадите и горите. Малцината смелчаци, дръзнали да я посетят въпреки страховитата селска мълва, са я нарекли „ожарените земи“.
Странни са разказите на местните жители. Още по-странни биха били, ако някой накара университетските специалисти да анализират водата на изоставения кладенец и този сив прах, който сякаш не се разпръсква от вятъра. Ботаниците също би трябвало да проучат рахитичната флора из околностите; може би ще потвърдят мнението на селяните, че пущинакът напредва с около три сантиметра годишно. Хората твърдят, че напролет има нещо нередно в цвета на околните буренаци, че през зимата дивечът оставя загадъчни дири. Снежният слой там винаги е по-тънък, отколкото другаде. Малкото коне, останали след появата на автомобилите, лесно се подплашват край безмълвната долина; ловците не могат да се доверят на кучетата си, щом наближат прашното сиво петно.