Три дни по-късно Наюм нахълтал призори в кухнята на Ами и в отсъствието на стопанина съобщил нова страшна вест на парализираната от ужас мисис Пиърс. Този път бил изчезнал малкият Мъруин. Късно вечерта бил тръгнал към кладенеца с кофа и фенер и повече не се върнал. От известно време съвсем не владеел нервите и постъпките си. Пищял от всяка дреболия. В тъмното от двора долетял отчаян вик, но още преди бащата да отвори вратата, детето било изчезнало. Никаква следа от светлина и от Мъруин. Отначало Наюм помислил, че кофата и фенерът също са изчезнали, но когато по изгрев слънце се връщал от напразното търсене из ливадите и горите, открил край кладенеца два странни предмета. Една безформена, полуразтопена желязна буца донякъде напомняла фенера; до нея се търкаляли останките от кофата — дръжка и изкривени железни обръчи. Наюм се губел в догадки; мисис Пиърс не знаела какво да мисли, а когато Ами се прибрал и изслушал разказа, той също не можал да предложи хипотеза. Мъруин бил изчезнал и нямало смисъл да съобщават на останалите фермери, които и без това странели от семейство Гарднър. Още по-безполезно било да уведомяват гражданите на Аркхам, които се присмивали на цялата история. Тадеус бил мъртъв, а сега и горкичкият Мъруин. Нещо дебнело около фермата, нещо, което не се вижда, нито чува… нещо дебнело… дебнело… Скоро и Наюм щял да изчезне; искал Ами да наглежда жена му и Дзенас, ако те го надживеели. Навярно всичко било небесно наказание, само че не разбирал с какво го е заслужил, нали цял живот се бил придържал към Божиите закони.
Повече от две седмици след това Ами нямал вест от Наюм; разтревожен от мисълта, че може да се е случило нещо, той превъзмогнал колебанието и тръгнал към фермата на Гарднър. Над големия комин не се издигал дим и в първия момент посетителят предположил най-лошото. Цялата ферма изглеждала ужасно — сивкави бурени и листа покривали почвата; от стряхата и стените се свличали крехки стъбла съсухрен бръшлян; високите голи дървета забивали клони в сивото ноемврийско небе със съзнателна злоба, която, според Ами, се проявявала в едва доловимата промяна на наклона им. И все пак Наюм още бил жив. Проснат на кушетката в схлупената кухничка, той изглеждал съвсем изнемощял, но в пълно съзнание и имал сили, колкото да подхвърли на Дзенас по някое кратко нареждане. В помещението царувал убийствен студ; забелязвайки, че Ами трепери, стопанинът подвикнал на сина си да донесе още дърва. Широката камина наистина се нуждаела от дърва, защото била напълно празна и вятърът навявал през комина облаци сажди. След малко Наюм запитал госта дали се е стоплил от новата цепеница и Ами разбрал какво е станало — чашата била преляла и разсъдъкът на фермера вече нямало да знае що е скръб.
Ами задал няколко тактични въпроса за изчезването на Мъруин, но не узнал нищо конкретно. Измъченият Наюм отговорил само с една фраза:
— В кладенеца… той живее в кладенеца…
Изведнъж Ами се сетил за лудата и попитал къде е.
— Наби ли? Ам’че тука си е! — изненадано възкликнал горкият Наюм.
Ами разбрал, че ще трябва да я потърси сам. Оставяйки Наюм да бръщолеви несвързано, той взел ключовете от гвоздея до вратата и се изкачил по скърцащата стълба към тавана. В коридорчето тегнела отвратителна воня и не се чувал нито звук. Заключена била само една от четирите врати. Ами изпробвал ключовете и от третия опит успял. След известно усилие вратата се разтворила.
В стаята било сумрачно, защото имало само едно малко прозорче с груби дървени решетки, тъй че Ами не можел да види нищо по пода. Вонята била непоносима; преди да продължи издирването, той трябвало да отстъпи назад, за да напълни дробовете си с що-годе свеж въздух. Най-сетне влязъл и различил в ъгъла някаква тъмна купчина; когато я видял по-ясно, той закрещял. Докато продължавал да крещи, за миг му се сторило, че гъст облак засенчва прозореца; след секунда край него сякаш се плъзнала мътна гнусна мъгла. Пред очите му затанцували непознати цветове; ако разумът му не бил вцепенен от кошмарната гледка, навярно щял да си припомни топчето, което се строшило под удара на геоложкия чук, както и болнавата пролетна растителност. В момента обаче мислел само за чудовищната твар пред себе си. Мисис Гарднър очевидно споделяла страшната съдба на Тадеус и добитъка, но най-ужасното било, че продължавала да се движи и същевременно се разпадала на парчета.