Робърт Пен Уорън
Цялото кралско войнство
Глава първа
Дотам се стига по шосе 58, което води на североизток от града, шосе хубаво и ново. Поне беше ново в онзи ден, когато ние минахме по него. Гледаш шосето напред, опънато като конец по протежение на много и много мили, и то лети срещу теб с черната линия по средата, която лъщи като разтопен катран върху бялото бетонно платно, а над това бяло платно трепти мараня, тъй че виждаш ясно само черната линия, която лети и лети срещу теб под свистенето на гумите, и ако не откъснеш поглед от нея, ако не поемеш дълбоко дъх няколко пъти и не се плеснеш здравата по врата, ще изпаднеш в унес и ще се стреснеш едва тогава, когато дясното предно колело увисне над канавката — ще се стреснеш и ще се опиташ да върнеш колата на бетонното платно, но няма да можеш, защото то е високо като тротоар, и когато колата вече излита от него, може би ще посегнеш да изключиш запалването. Но няма да успееш, разбира се. А после негърът, който прекопава памук на една миля от шосето, ще вдигне глава, ще види тънкия стълб черен дим, виещ се над отровно-жлъчнозелената памучна плантация, нагоре към убийствената метална синева на нажеженото небе, ще вдигне глава и ще каже: „Господи, помилуй, още един се пречука.“ И негърът на съседния ред ще откликне: „Господи, помилуй“, а първият ще се подсмихне и мотиката отново ще се вдигне, проблясвайки на слънцето като хелиограф. А след няколко дни момчетата от пътното ще маркират това място, като забият в черната пръст край бетона железен прът с метален квадрат на него, метален квадрат, боядисан бяло, а върху бялото — череп и кръстосани кости, изписани с черно. По-късно над треволяка ще израсне бръшлян и ще се увие около железния прът.
Но ако се сепнеш навреме и не излетиш от шосето, ще продължиш да се носиш напред в маранята и сегиз-тогиз от тази мараня ще изскача насреща ти някоя кола и ще профучава край теб с такъв шум, сякаш самият господ-бог събаря с голи ръце ламаринен покрив. Далеч напред, на хоризонта, където памучните плантации преливат в бялото небе, бетонът ще лъщи и проблясва, сякаш шосето е заляно с вода. И ти ще се носиш натам, а то все ще бяга пред теб, това светло мокро петно, недостижимо като мираж. И край тебе ще прелитат малките бели метални квадрати с череп и кръстосани кости. Защото това е край, в който векът на двигателя с вътрешно горене отдавна е встъпил в правата си. В който всяко момче е Барни Олдфийлд, а момичетата носят муселин, батиста и везмо, но не и гащи — поради климата, — и имат гладки личица, пред които сърцето ти тръпне, а когато се возят в автомобил и насрещният вятър вдига косите им от слепоочията, там виждаш да се гушат светли капчици пот; момичетата седят дълбоко в седалките, превили тесните гръбчета, с високо вдигнати и малко разтворени колене, та да им вее хлад от вентилатора на двигателя — ако това изобщо може да се нарече хлад, в който миризмата на бензин, на прегрети спирачки и евтино уиски е по-сладка от най-сладкото благоухание. В който осемцилиндровите зверове режат с рев завоите по червените хълмове и пръскат чакъла като вода, а когато слязат в равнината и стъпят на новото шосе — бог да е на помощ на пътниците.
Напред и напред по шосе 58 и ето че пейзажът се променя. Няма я вече равнината с големите памучни плантации, няма ги дъбовете около онази голяма къща, нито белосаните колиби, досущ еднакви, наредени край плантациите, чийто памук расте до самия им праг, на който седи малко негърче и смучейки палец, гледа минаващите коли. Сега всичко това е останало назад. Сега наоколо се виждат само червени хълмове, къпини край оградите, дъбаци по долчините и тук-таме млади борови горички, ако не са ги палили, за да отворят пасище за овцете, а ако са ги палили, стърчат черни дънери. Памучни посеви има само по склоновете на хълмовете, просечени от оврази. Листата на царевицата са вече пожълтели и клюмнали.
Някога по тия места е имало големи борови гори, но те отдавна са изсечени. Дошли ония типове тук и построили дъскорезници, прокарали теснолинейка, сковали лавки за продажба на кредит и започнали да плащат по долар на ден и тогава зарад този долар из гората плъпнал народ, заприиждал народ бог знае откъде, заприиждал с каруци, натоварени със скринове и кревати — на дъното сгушени четири-пет дечурлига, а друго бозае от гърдата на съсухрената вече майка, свила се на седалката с шапчица на глава и пожълтели от енфието венци. Трионите запели тънко-тънко, лавкаджията започнал да мери меласа и солена сланина и да пише вересиите в голямата книга и така доларът на северняка и овчедушието на южняка се заели да лекуват дружно раните от четиригодишната братоубийствена разпра и всичко вървяло по мед и масло. Докато един хубав ден се оказало, че няма вече борови гори. Тогава вдигнали дъскорезниците. Трасето на теснолинейката обрасло с трева. Народът разковал лавките и отмъкнал дървения материал за огрев. Нямало вече по долар на ден. Началствата се разотишли с брилянтени пръстени на ръцете и скъпи черни костюми на гърба. Но мнозина от този народ останали тук — да гледат как дърветата се врязват все по-дълбоко в червената глина. А част от тези мнозина със своите потомци и наследници се заселили в Мейсън — има-няма четири хиляди души.