Думи, обикновени думи, но гласът беше по-особен, минаваше през носа и излизаше монотонен и малко накъсан, както обикновено говорят в тоя край.
Обаче очите му святкаха и аз си помислих: Може би ще започне. Може би все още не е късно. Знае ли човек? Миг — и започва, миг — и ще се отприщи.
Но той продължаваше: „… с една дума, нямам намерение да ви държа речи“ с предишния си глас, със собствения си глас. Но дали това беше собственият му глас? И кой всъщност беше истинският му глас, кой от всички негови гласове? Просто да се чудиш.
Той продължаваше:
— Не, не съм дошъл тук, за да искам нещо от вас — дори гласовете ви за избори. В светото писание е казано: „Има три ненаситни и четири, които никога не казват: «Стига, достатъчно!» — Сега гласът му се промени. — Гробът и утробата безплодна, ненапоената земя и огънят, който никога не казва: «Стига!»“ Но Соломон би могъл да добави тук още нещичко. Той би могъл да завърши своя списък с политика, който непрекъснато повтаря: „Дай, дай!“
Наклонил леко глава на една страна, той се полюляваше и примигваше. После се усмихна и каза:
— Ако в онези времена е имало политици, и те са щели да викат: „Дай, дай!“, както викаме ние, днешните политици. Дай, дай и не гледай, че съм негодяй. Но днес аз не съм политик. Днес съм в почивен ден. Дори не смятам да искам от вас да гласувате за мен. И да ви кажа самата божа истина, това не е и нужно. Поне засега. За мене вее още се намира местенце в онази голяма сграда с бели колони отпред, където за закуска поднасят сладолед с праскови. Е, вярно, че някои от ония разбойници там не могат да ме търпят. Знаете ли — и той се наклони напред, като че искаше да им каже някаква тайна, — може да ви се види чудно, но не мога да се сприятеля с някои хора. Колкото и да се мъча. Държа се любезно, казвам „моля“, но нищо не помага. Очевидно ще трябва да ме изтърпят още известно време. А и вие. Така че усмихвайте се и търпете. Все едно, че имате циреи. Така ли е?
Той млъкна и заоглежда тълпата, като движеше главата си бавно, сякаш спираше поглед ту на едно, ту на друго лице. После се ухили, попримигна и каза:
— Е? Какво става с вас? Да не би да си глътнахте езиците?
— Циреи на задника — извика някой от тълпата.
— Ах ти, дяволе — викна в отговор Уили, — тогава спи по корем!
Някой се изсмя.
— И благодари богу — викаше Уили, — че се е смилил над теб и от нищо и никакъв материал е направил не само задна, ами и предна част.
— Браво, Уили! — извика някой.
После тълпата избухна в смях.
Шефа вдигна дясната си ръка с обърната надолу длан на височината на главата и изчака да престанат да свиркат и да се смеят. След това продължи:
— Не, нямам намерение да искам нищо от вас. Нито гласовете ви, нито нещо друго. За това ще дойда друг път. Ако дотогава не престане да ми се услажда сладоледът с праскови в онази голяма сграда. Но аз не очаквам всички до един да гласувате за мен. Боже мой, та ако всички речете да гласувате за Уили, тогава за какво ще спорите и ще се карате? За нищо друго освен за времето, но за времето не се гласува. Не — продължи той вече с друг глас, спокоен, мек, бавен, долитащ някъде отдалеч, — днес не искам нищо от вас. Днес имам свободен ден и съм дошъл да видя родния си дом. Понякога човек напуска дома си, нещо го тегли другаде. Нощем спи в чужди легла, чужд вятър шуми над него в дърветата. Върви по улиците и пред погледа му минават лица, но за него те са безименни. Гласовете, които чува, не са онези гласове, които звучат в ушите му още от времето, когато е напуснал дома си. Това са силни гласове. Толкова силни, че понякога за дълго заглушават гласовете, които той е отнесъл със себе си. Но настъпва за миг тишина и той отново чува предишните гласове, гласовете, които толкова отдавна е отнесъл със себе си. И разбира какво му казват те — те му казват „върни се“. Те му казват „върни се, момче“. И той се връща.
Гласът му секна. Не спадна постепенно като пред завършек, а просто секна. Само преди секунда той звучеше, дума след дума, в мъртвата тишина, легнала над площада и над тълпата пред съда, тишина, която изглеждаше още по-мъртва поради бръмченето на юлските мухи в листата на двете каталпи сред зелената площ, където се беше стълпил народът. Гласът звучеше, дума след дума, и изведнъж изчезна. Остана само бръмченето на мухите, които сякаш чегъртаха и скърцаха в мозъка ти като пружини и зъбчати колела, които, каквото и да правиш, няма да престанат да работят, докато не се износят.