Без да продума, Танит взе книгата, сви се на един диван и продължи четенето. Валкирия трудно сподави смеха си. Излезе от хола и изкачи стълбището. Влезе в кабинета на Гордън и затвори вратата след себе си.
За разлика от останалата част от къщата, кабинетът бе в пълен безпорядък, задръстен от наблъскани до пръсване рафтове и купища ръкописи. Момичето се зае да тършува из рафта на отсрещната стена. Тук чичо й бе държал материалите за проучванията си. Рядко Валкирия бе попадала на магически книги, които липсваха дори в библиотеката на Чайна.
Валкирия прокара пръст по гърбовете на книгите. Ако имаше човек, който да притежава информация за нещо толкова ненормално и единствено по рода си като Гротескния, това би бил Гордън. Той беше по тези неща. Върхът на показалеца й спря върху дебел том с кожена подвързия, на която нямаше заглавие. И преди го бе виждала, но досега не му бе обръщала внимание. Опита да вземе книгата от рафта, но тя не помръдна. Валкирия направи гримаса и с всички сили я дръпна назад. Тя излезе наполовина и спря, но пък стената започна да се отмества.
— А стига бе! — изтръгна се от момичето, докато рафтът с книги се отвори бавно и разкри стая, удавена в мрак.
Тайна стая. Съвсем истинска тайна стая.
Без да си прави труда да потиска развълнуваната усмивка по лицето си, Валкирия пристъпи вътре. В стаята веднага пламнаха свещи.
Подобно на кабинета, тайната стая бе опасана от рафтове, на които бяха натрупани познати, както и странни на вид предмети. Покрити с орнаментни музикални кутии, сложно изработени статуетки, сребърни ками и златни бокали. На една маса, точно пред Валкирия, стоеше син скъпоценен камък в златен обков във формата на ноктести пръсти. В сърцевината на камъка проискри слаба светлина, когато момичето се приближи и в другия край на стаята един мъж се материализира от нищото.
Набит, в свободен кафяв панталон и жилетка в същия цвят, чиито ръкави бяха навити до лактите. На главата му като шепа сено стърчеше русолява прошарена коса. Той се обърна и очите му се разшириха, когато я видя.
— Стефани, какво правиш тук?!
— Чичо Гордън?!
Мъртвият й чичо сложи ръце на кръста си и поклати глава.
— Какви ги вършиш, да се промъкваш така из къщата? Винаги съм казвал, че си неразумно любопитна. Всъщност и аз съм така, но не се срамувам от някоя и друга проява на двуличие в името на убедителността…
— Ама… ама това ти ли си? — Валкирия не смееше да помръдне.
Той се сепна, все едно го бяха хванали в лъжа, и заразмахва ръце и да клати глава още по-усърдно.
— Не, не съм! Това е, ъм, сън…
— Я стига.
— Върни се откъдето дойде. — Гордън започна да проточва всяка дума. — Опитай се да се събудиш. И помни, това е само съъъъъъъннн…
— Сериозно, Гордън. Спри. — Чичо й спря с представлението.
— Добре де. Тогава се приготви за шок. Стефани, светът не е такъв, за какъвто го мислиш. В него има магия, истинска магия и…
— Зная за магията — прекъсна го тя. — Само ми кажи какво става. Как така си тук?
— Знаеш за магията? Кой ти каза?
— Ще отговориш ли на моя въпрос?
— Предполагам. Какъв беше?
— Как така си тук?
— Е, ами… Не съм. Не и наистина. Това не съм аз. В смисъл, аз съм, но не съм. Виждаш ли синия камък? Много е рядък, нарича се Ехо-камък и се използва…
— Зная за тези камъни.
— Тъй ли?
— Човек слага камъка някъде наблизо, докато спи, и след три нощи той запечатва спомените и личността му.
— О. Да, съвсем правилно. — Гордън изглеждаше малко разочарован. — Използва се основно от умиращите и се дава на техните близки, за да им дава утеха. На мен ми служеше по-скоро за помощник в писането.
— Помощник в писането?
— Запечатах съзнанието си в камъка. По-скоро истинският Гордън запечата мен в камъка. Идва тук, когато се е запънал със сюжета на някоя книга или когато иска да си поговори с някого на неговото интелектуално ниво. Доста интересни разговори сме провели, трябва да призная.
— Това е… толкова…
— Нарцистично?
— Щях да кажа „странно“, но и твоето става. Колко му остава, преди да му свърши енергията?
Ехо-Гордън кимна към златния обков.
— Когато камъкът е в гнездото си, се презарежда постоянно. Мога да остана тук завинаги, стига да има някой наоколо. Би било скучновато, ако съм си сам. Виж, Стефани, много ми е приятно да си говорим и бих те прегърнал, само че ще мина право през теб — но истинският Гордън ще е доста недоволен, че си тук.