— Вал и бездруго се оправяше — сви рамене младата жена.
— Как мина строго секретната ти рискована мисия? — попита Валкирия, нетърпелива да смени темата.
— Това е пипкав въпрос — поколеба се Скълдъгъри.
— Е, тук сме само приятели, нали така? Къде ходи?
— Ами, аз… влязох с взлом в Убежището.
— Какво?!
— Нали помниш какво ми каза по-рано, че Турид Гилд е политик, който трябва да угажда на хората. Това ме позамисли. Затова се вмъкнах в личните му покои. Имах предчувствие.
Танит едва сега намери думите да се включи.
— Това е… доста опасно, Скълдъгъри. Ако Секачите те бяха заловили…
— Знам, знам. Би била интересна схватка. Но трябваше да рискувам. Бях любопитен.
— Защо? — попита Валкирия.
— Може би има причина да смятаме, че Турид Гилд има нещо общо с бягството на Венгос.
— Как така? — Валкирия присви очи. — Предател ли е?
— Тайното ми разследване едва започна. Твърде рано е за…
— Точно като Сагейшъс Тоум — прекъсна го Валкирия. — И Чайна!
— Чайна не е предател — наклони глава детективът.
— Но едно време е почитала Безликите, нали?
— Е, да, но всички сме вършили неща, с които не се гордеем.
— Дори ти?
Скълдъгъри не помръдна и не продума.
— Как може един предател да бъде избран за нов Върховен маг? — намеси се Танит.
— Това са подозрения, нищо повече. Сдобих се с някои записки на Върховния маг…
— Сдобил си се?
— … и ще ми трябва време да ги прегледам. Дотогава Турид Гилд е невинен до доказване на противното. Но така или иначе няма да му вярваме, естествено. Би било глупаво.
— Естествено — съгласи се Танит.
— Абсолютно — добави и Валкирия.
— Добре тогава. Някоя от вас успя ли да намери нещо, което да ни помогне?
Танит заби поглед във върховете на ботушите си.
— Ами… аз почетох…
— Проучвала си нещо?
Танит се поизчерви и Скълдъгъри наклони глава.
— Пак си чела книгата на Гордън, нали?
— Адреналиново приключение си е.
Той въздъхна и се обърна към Валкирия.
— А ти?
Ехо-Гордън я бе помолил да не издава никому съществуването му, поне докато не свикне с идеята, че е единственият останал Гордън на планетата. Тя се бе съгласила неохотно.
— Намерих нещо в една тетрадка на чичо Гордън — излъга момичето. — Явно някой, наречен Изтезанието, може да знае къде Венгос е скрил Гротескния.
— Изтезанието?
— Не зная дали е истински, или не.
— Истински е.
— Познаваш ли го?
— Не. Но познавам някого, който го познава.
10.
Бронята на Лорд Вайл
Били Рей Сангуайн не харесваше Заразените. Погледна лицата им пътьом, отпуснатите изражения и празните очи. Половината копаеха, а другата половина разчистваха скали — и никога не почиваха. Властта на Дъск над тях бе пълна.
Сангуайн ги остави да работят. Усещаше ножа на колана си. Голям, тежък и неудобен. Предпочиташе бръснача си, ала онова момиче му го бе взело. Чакаше следващата им среща с нетърпение.
Светлините по грубите скални стени едва отблъскваха тук-таме мрака на пещерите, през който крачеше барон Венгос.
— Заразените са разчистили източните зали — съобщи му Сангуайн. — Бронята я няма там. Претърсих западните и там нищо не намерих. Минах и през няколко от срутените тунели на север, пак нищо. Ако бронята въобще е тук, ще да е скрита в южната част.
— Тук е — убедително отвърна Венгос. — Лорд Вайл е умрял е тези пещери, сигурен съм. А одеждите ми?
За да може да сложи бронята, на Венгос му бяха нужни специални дрехи, които да го предпазят от некромантската й сила. Намирането на тези дрехи бе работа на Сангуайн.
— Ще са тук до довечера — каза той, — както обещах.
— По-добре да са.
Сангуайн го изгледа, но си замълча. С барона шега не биваше, особено сега. Сангуайн не харесваше и Дъск. По правило не харесваше вампирите, но Дъск му бе особено неприятен, с този негов навик да се промъква без никакъв звук току зад гърба ти. Като че ли Венгос бе единственият, който можеше да го чуе. Затова, когато Дъск проговори точно до Сангуайн, американецът подскочи, а Венгос остана напълно неподвижен.
— Бароне, намерихме я.