Очите на Венгос проблясваха на светлината на факлите. Последваха Дъск в дълбините на пещерния комплекс. Вода се стичаше от стените и правеше земята хлъзгава. Стигнаха до групичка Заразени, които се разделиха, за да открият пътя към новооткритата зала. Сангуайн и Дъск влязоха първи.
Лампите хвърляха дълги сенки по скалата. В средата на залата, върху голяма кръгла каменна маса бе поставена бронята. Бе матова, черна и обикновена на вид, без гравюри или руни по нея. За барон Венгос вероятно бе най-красивото нещо, което някога е виждал.
Бронята на лорд Вайл.
11.
Ужасяващият лондонски гълтач на мозъци
Вориен Скейпгрейс седеше зад масата срещу Скълдъгъри. Танит стоеше точно зад него, а Валкирия, скръстила ръце — в ъгъла до вратата.
Скълдъгъри вдигна поглед от папката, която четеше.
— Вориен, като че ли не си бил много отзивчив с досегашните разпитващи.
— Не зная за какво говорят.
— Ти си известен сподвижник на човек, когото наричат Изтезанието.
Онзи сви рамене.
— За първи път чувам.
— Какво чуваш?
— Че го познавам.
— Че познаваш кого?
— Какво?
— Че познаваш Изтезанието.
— Да.
— Значи го познаваш?
— Да. — След което: — Не.
— Не го познаваш?
— Аз… Не, не. Никога не съм чувал за него.
— Не ми се ще да го кажа, Вориен, но това ми звучи изключително неубедително.
Скейпгрейс тръсна глава.
— Кой е той? Не съм го чувал. Кое Изтезание?
— Знаеш ли коя е красивата дама зад теб?
Скейпгрейс опита да се обърне, но оковите му позволяваха само да изкриви глава назад.
— Не. Трябва ли?
— Това е Танит Лоу. Може би си чувал за нея. Световноизвестна е със стопроцентовия си успех в разпитите.
Танит повдигна вежда, но остави Скълдъгъри да говори.
— Така ли? — скептично попита Скейпгрейс, макар в гласа му да личаха нотки на притеснение. — И как успява?
— Ами, да го кажем по-деликатно: има силата да изсмуква мозъците на хората.
Скейпгрейс се опули, а Танит бързо сложи ръка на устата си, за да не прихне. Валкирия също се бореше със смеха и й се щеше да е навсякъде, само не и в полезрението на престъпника.
— Тя не може! — викна той. — Това е незаконно!
— Не е, боя се. Това е вратичка в закона, от която тя се възползва вече години. Изпива мозъка и го смила, като така поема и знанията на жертвата си.
— Но това е ужасно — отчаяно промълви Скейпгрейс.
— Не ни оставяш избор. Танит, ако обичаш.
Иззад Скейпгрейс, Танит вдигна ръце в жест на недоумение. Бързо обаче ги свали, когато „жертвата“ обърна поглед към нея и тя доби смъртно изражение. Когато той отново отклони ужасен поглед от нея, тя пак направи жеста.
Скейпгрейс се поизправи на стола си, стисна юмруци и очи.
— Няма да изсмучеш моя мозък, пък!
Скълдъгъри се облегна и не предложи никакви подсказки на Танит. Тя на свой ред го посочи с пръст и го размаха заканително и обърна вниманието си към Скейпгрейс. Въздъхна, приближи се до него и сложи ръце от двете страни на главата му. Той още стискаше очи.
Танит смени подхода и махна ръцете си, наведе си и доближи уста до ухото му. Той се вцепени. Тя раздели устни и това леко премляскване го накара да изкрещи и да се отдръпне инстинктивно, което го запрати по гръб на земята с все стола.
— Ще ви кажа! — изпищя той. — Всичко, което знам! Само я махнете, ясно? Дръжте я далеч от мозъка ми!
— Изтезанието още ли е жив? — попита Скълдъгъри, заставайки над него.
— Да!
— Кога за последно имахте контакт?
— Преди две години, заклевам се!
— Какво бе естеството на срещата ви?
— Просто исках да поговоря с него!
— За какво?
Скейпгрейс отвори едно око, за да се увери, че Танит няма да започне да му смуче мозъка.
— За нищо. Той си тръгна. Не искаше да говори. Мисля, че не ме хареса.
— Защо?
— Не знам. Може да е миризмата ми.
— Какво знаеш за Гротескния? — попита Валкирия.
— Нищо, нищичко, честно!
— Танит — уморено рече Скълдъгъри, — изсмучи мозъка му.
— Не! Чакай! Нищо не знам, но той знае! През войната — войната с Меволент. Той следеше барон Венгос.