Валкирия изруга. Трябваше да се върне. Реши да се качи и да обиколи града, да намери места, където тези тунели биха могли да излизат на повърхността. По-добре, отколкото да виси тук безполезно.
И тогава чу глух тътен.
Стената на мазето се затваряше. Надясно, наляво или направо? Валкирия избра „направо“ и се затича.
13.
Роърхейвън
Стените се движеха все по-бързо. Сега и кръстопътят бе запечатан. Ако се препънеше, ако паднеше, каменните плочи щяха да я смажат. Дробовете й горяха като в плувните маратони по брега на Хагард. Обичаше да плува. Беше много по-хубаво от това да бъде смазана. Блесна светлина, трептящ пламък в ръката на Скълдъгъри, някъде напред.
— Би било малко излишно да те подканям да побързаш, нали? — провикна се той. Тя угаси пламъка в собствената си длан и се фокусира върху тичането.
— Каквото и да правиш — продължи на висок глас детективът, — не падай. Би било доста погрешен ход точно сега.
Тя наближаваше обширното пространство, където се намираше Скълдъгъри. Стените пред нея също започнаха да се затварят и тя се хвърли между тях, претърколи се и се изправи до детектива. Вече в безопасност, Валкирия падна на колене и жадно загълта въздух.
— Е — весело каза Скълдъгъри. — На косъм беше.
— Мразя… — изпъшка момичето.
— Да?
— Мразя… те…
— Подишай още малко; липсата на кислород те кара да бълнуваш.
Валкирия се поизправи, но още дишаше с усилие.
— По-добре да внимаваме — посъветва я Скълдъгъри. — Изтезанието може да е стар, но е бърз и опасен, а пистолетът ми още е у него.
— Къде… сме?
— Един от по-неприятните моменти на богатото минало на този така приятен градец е опитът да бъде отхвърлен Съветът на старейшините да създадат ново Убежище тук. Намираме се в главната му постройка.
Валкирия видя превключвател на стената и го натисна. Отгоре спазматично засветиха лампи. Повечето останаха угаснали. Скълдъгъри угаси пламъка с ръката си и двамата тръгнаха по коридора и завиха вдясно. Минаваха през малки осветени места и по-големи неосветени места. Прах покриваше коридора. Скълдъгъри завъртя леко глава. Валкирия вече го познаваше достатъчно, за да долови, че нещо не е наред.
— Какво има?
— Продължавай да вървиш. Не сме сами.
Устата на момичето пресъхна. Опита се да прочете въздуха, както правеше Скълдъгъри, но дори в най-добрата си форма не можеше да долови движение на повече от няколко метра. Отказа се и едва устоя на изкушението да се огледа.
— Къде е той?
— Не е той. Не знам какво са, но са десетки, относително малки, движат се като глутница.
— Може да са котенца.
— Преследват ни.
— Може да са срамежливи.
— Не мисля, че са котенца, Валкирия.
— Кученца тогава?
Нещо прощъпурка в мрака до тях.
— Продължавай да вървиш.
Щъпуркането вече се чуваше и зад тях.
— Гледай право напред.
И тогава от сенките отпред се измъкнаха паяци, черни, космати и подути, големи като плъхове, с ноктести крака.
— Окей — каза Скълдъгъри. — Мисля, че вече можем да спрем.
Паяците заизлизаха от пукнатини в стената и тавана, тракаха с острите си крайници. Валкирия и Скълдъгъри се облегнаха на една стена и започнаха да следят създанията с поглед. Всяко имаше по три очи, немигащи и гладни.
— Когато преброя до три — прошепна детективът, — бягаме, окей?
— Да.
Потракването на паяците се превърна в кънтене.
— Всъщност, забрави за преброяването. Дай да бягаме!
Валкирия се подчини веднага и тогава паяците атакуваха. Тя прескочи тези отпред, ритна няколко, които се бяха приближили твърде много. Бяха тежки и плътни, но тя не се обърна, за да види дали е нанесла някакви щети. Тичаше, а Скълдъгъри мяташе огнени кълба. Смениха посоката, когато коридорът пред тях оживя, и влетяха в стая с голяма конферентна маса в средата. Купищата паяци зад тях бързо растяха.
Едно от насекомите скочи от масата към Валкирия. Закачи се за гърба й и заудря по палтото й с ноктите си. Момичето извика, завъртя се и загуби равновесие, претърколи се веднъж на земята. Когато се изправи, паякът още висеше от нея. Той изпълзя на рамото й, към лицето й, и тя видя зъбите му. Валкирия го сграбчи, откъсна го от себе си и го запрати далеч. Скълдъгъри я хвана и избута пред себе си.