Стигнаха до двойните врати в другия край, Скълдъгъри протегна рязко ръка и те излетяха от пантите си. От другата страна бе нещо, което вероятно е било предвидено за фоайе. Скълдъгъри хвърли още няколко огнени кълба, а Валкирия стигна до входната врата, блъсна я с рамо и изскочи под лъчите на слънцето. Светлината я заслепи за миг. До нея Скълдъгъри я задърпа за ръкава и тя го последва. Вече виждаше тъмното езеро и синьото небе отгоре.
Спряха. Ноктите на паяците потракваха зад прага, но създанията не искаха да излизат на светло. Звуците утихнаха. Дишането на Валкирия се успокои и за пръв път забеляза, че Скълдъгъри гледа през рамото й.
— Какво има? — Той не отвърна.
Тя се обърна — Изтезанието стоеше пред тях; дългата му сива коса се бе оплела в брадата му. Пистолетът на Скълдъгъри сочеше право към нея.
— Какви сте вие — изграчи старецът, — та да идвате при мен, да ме безпокоите, след всичките тези години.
— Тук сме по работа на Убежището. Детективи сме — каза Скълдъгъри.
— Тя е дете — каза Изтезанието. — А ти си мъртвец.
— Строго погледнато, по-скоро си прав, но не сме само това, което изглеждаме. Вярваме, че имаш информация, която може да ни помогне в едно разследване.
— Приказваш, все едно съм задължен да ви помогна. — Пистолетът не се отклони и на милиметър. — Какво ме вълнуват вашите разследвания? Какво ме интересува детективската работа и работата на Убежището? Мразя Убежището и Съвета на старейшините, ненавиждам какво символизират. Ние сме магьосници. Не бива да се крием от смъртните, а да ги управляваме.
— Трябва да открием как да спрем Гротескния — каза Валкирия. — Ако отвори портала и пусне Безликите обратно в света, всички ще страдат, не само…
— Детето говори — рече старецът. — Нека спре.
Валкирия стисна челюсти, но млъкна.
— Това, което казва, е вярно — потвърди Скълдъгъри. — Не си питаел топли чувства към Меволент, докато беше жив, сигурен съм, че не искаш да видиш Безликите обратно на Земята. Ако ни помогнеш, може да направим нещо, за да помогнем на теб.
Изтезанието се изхили.
— Услуги? Искаш да си разменим услуги?
— Ако така ще ни помогнеш, да.
Старият магьосник се намръщи и изгледа Валкирия.
— Ти. Дете. Имаш нечиста кръв във вените си. Усещам я оттук.
Момичето мълчеше.
— Свързана си с тях, нали? Древните? Презирам ги също толкова, колкото презирам Безликите. Която и да е раса да се завърне, ще управлява всичко и всички.
— Древните са били добрите.
— Властта е власт. Магьосниците биха могли да управляват света — не го правим, само защото нямаме водач. Ако Древните се върнат обаче, мислиш ли, че ще направят същата грешка? Толкова могъщи създания нямат място тук. Надявах се последните от вида ти да са загинали.
— Съжалявам за разочарованието.
Изтезанието се обърна към детектива.
— Тази информация, мъртвецо, сигурно ти е много ценна. Услугата, която предлагаш, също толкова значима ли ще е?
— Предполагам.
Усмивката на стареца не бе приятна гледка.
— Какво ти трябва?
— Трябва да знаем къде барон Венгос крие Гротескния и как възнамерява да го възкреси.
— Имам нужната ти информация.
— Какво искаш в отплата?
— Нещо скромно. Убий детето.
14.
Скачащият Джак
Джак не можеше да скача. Дори да имаше мястото, дори килията му с тясно легло, тоалетна и мивка, да бе достатъчно голямо, пак не би могъл. Цялото помещение бе омагьосано и блокираше силите му.
Спрингхийлд Джак седеше на леглото и разсъждаваше върху живота без скачане. Разсъждаваше също за живота без убийства, което го изяждаше отвътре, без любимата му храна, без танци по покривите и без всичко друго, което обичаше. Щяха да изхвърлят ключа, знаеше това. Английският Съвет, получили шанса да го затворят на сигурно, нямаше да имат милост. Процесът щеше да приключи за нула време и той щеше да прекара стотици години в затвора.
Джак легна и сложи ръка над очите си, за да спре ужасната изкуствена светлина. Без повече небе за него. Без звезди. Без луна.
— По-грозен си, отколкото те помня.
Джак се изстреля от леглото. На стената се подпираше мъж.