— Сангуайн — направи гримаса Джак. — Дойде да ми се подиграеш, а? Ще ми се да кажа „изненадан съм“, ама не съм, точно туй очаквам от тебе.
— Джак, стари приятелю, тези думи ме нараняват.
— Никакъв приятел не си ми.
— Може през годините да сме имали различия, но както виждам нещата, това е зад нас. Тук съм да ти помогна. Да те измъкна.
Той почука напуканата стена и от нея паднаха няколко малки парчета.
— Кво? — попита Джак.
— Само искам една малко услуга от теб.
— Не ме радва идеята да ти правя услуги.
— Би предпочел да седиш в килия до края на живота си? — Джак не каза нищо. — Само една малка услуга. Нещо, което дори ще ти хареса. Искам да предизвикаш малко безпорядък.
— Що?
— Не си тревожи главата с това. Ще можеш ли да ми помогнеш?
— Зависи. Какъв безпорядък?
— Нищо особено. Само да убиеш малко хора.
— А, това ли? — Джак се усмихна неволно.
— Лесна работа за някого с твоите умения. Ако се навиеш, още на мига те взимам и се махаме оттук.
— Убиване, а?
— Много убиване.
— И само това? Като приключа и сме квит? Щото знам за кой си работил преди, тексасче, и няма да почна да върша работата на Безликите.
— Споменах ли Безликите? Не ги споменах.
— И няма нищо общо с тях?
— Кълна се в живота си. Навит ли си?
Джак облече палтото си и нахлупи очукания си цилиндър.
— Айде да вървим.
15.
От упор
Скейпгрейс подпря лявата си ръка на стената, а с дясната стисна веригата и дръпна. Тръбата започваше да поддава. Усещаше я. Чуваше я. Всяка друга тръба да се бе счупила досега — Скейпгрейс ги бе инсталирал и знаеше. С куция си късмет се бе оказал прикован за единствената здрава тръба в сградата.
Стисна зъби. Лицето му червенееше от усилие и наистина бе нужно скоро да задиша отново. И тогава тръбата се счупи и Скейпгрейс полетя назад, а викът му на радост рязко бе прекъснат от удара на главата му в пода. Полежа малко, най-сетне свободен, сдържащ с мъка сълзите си. Накрая се изправи и понеже не можеше да стори нищо за оковите около глезените си, се затътри към вратата.
Когато се увери, че скелетът и момичето не са наблизо, той излезе. С абсурдно късите си крачки сигурно приличаше на ненормален пингвин, докато прекосяваше кръчмата. Щеше да намери помощ, някой, който да свали оковите от него. Не можеше цялото население на Роърхейвън да го иска мъртъв, все пак.
Зави зад един ъгъл близо до Убежището на Роърхейвън и замръзна. За миг бе твърде вцепенен дори да се усмихне. Изтезанието сочеше пистолет към Плезънт и Каин.
Хихикайки си, Скейпгрейс се затътри натам. Черепът на детектива бе както винаги напълно безизразен, но момичето гледаше Изтезанието така, сякаш е не можеше да повярва на ушите си. Никой не обърна внимание на Скейпгрейс.
— Не може да си сериозен — каза Валкирия.
Скейпгрейс изпита неописуемо удоволствие от начина, по който старецът я игнорираше и говореше само на скелета.
— Убий детето. Ако искаш я застреляй. Подпали я. Удуши я. Не ме интересува.
Скейпгрейс би се разтанцувал на място, ако можеше.
— Няма да убия Валкирия — каза Плезънт.
— Мъртвецо, какво е един живот, сравнен с милиарди? А ако Безликите се върнат, милиарди ще загинат. Знаеш.
— Може и така да е, но няма да я убия.
— Това са условията ми.
— Трябва да има нещо друго. Нещо смислено.
— Ще те улесня.
Изтезанието подхвърли пистолета обратно на Скълдъгъри, който го хвана и на свой ред го насочи право между очите на стареца. Усмивката на Скейпгрейс изчезна.
— Никой няма да умре сега — каза Плезънт, — освен може би ти. Къде е Гротескния?
— Аз съм Изтезанието, мъртвецо. Мислиш ли, че ме е страх от смъртта?
След няколко секунди детективът свали оръжието. Скейпгрейс най-сетне си пое дъх, а Изтезанието кимна доволно.
— Трябва ти помощта ми — каза той. — Знаеш условията ми. Убий детето.
— Не можеш просто…
— Времето изтича.
— Чуй ме, това е лудост. Не е направила нищо…
— Тик. Так.
Скелетът погледна момичето и Скейпгрейс видя съмнението в очите й. Тя посочи стареца.
— Набий го. Или нещо такова. Простреляй го в крака.