17.
Ограбване на гробове
Останките на замъка Банкуук се намираха на върха на малък хълм. Валкирия последва Скълдъгъри през зейналата дупка в стената, която се явяваше вход към срутената сграда. Бе тъмно и тихо, а по-голямата част от покрива се намираше на пода. Отгоре слънцето залязваше и небето бе прокървяло в яркооранжево.
Нямаха време да се отбият в Хагард, след като върнаха Скейпгрейс в Убежището, затова тялото на отражението още бе в багажника. Зловещо бе усещането човек да гледа себе си, студен и неподвижен. Валкирия все очакваше да види дъх, припърхване на зениците, като в сън. Но то просто стоеше в багажника, труп с нейното лице.
Скълдъгъри вдигна ръка, прочете въздуха и кимна доволно.
— Никой не е бил тук отдавна. Гротескния трябва все още да е някъде наоколо.
Продължиха по-навътре в руините с по едно огнено кълбо в ръцете. Светлината ближеше покритите с мъх камъни на стените. Слязоха по стълбището към подземията. Стана студено и влажно. Валкирия се загърна по-плътно с палтото.
Скълдъгъри клекна и се разтърси за следи от закопаването на Гротескния, а Валкирия изстърга парче мъх от стената.
— Нещо подозрително? — попита Скълдъгъри.
— Зависи. Обикновените стени за подозрителни ли ги броим?
— Не твърде.
— Тогава — нищо.
Спря да стърже мъх и погледна часовника си. Време за вечеря у дома. Примираше от глад. Сети се за отражението, за всичките пъти, когато е седяло на масата, преструвало се е на част от семейството, ядяло е вечерята на Валкирия, говорело е с гласа й. Чудеше се дали родителите й са заобичало отражението й повече от нея. Дали щеше да стигне до момента, когато ще е като непозната в собствения си дом?
Тръсна глава. Не обичаше тези мисли. Идваха редовно, неканени гости в ума й, оставаха твърде задълго и го преобръщаха наопаки. Концентрира се върху позитивите. Живееше живот на приключенец, за какъвто винаги бе мечтала. Напълно бе естествено от време на време да й липсват малките удоволствия, за които вече нямаше време.
— Като че ли е лош знак, когато започнеш да мислиш за родителите си като за дребни удоволствия, нали? — смръщена попита тя партньора си.
— По-скоро да. — Той вдигна глава. — Искаш ли да отидеш на семейното събиране?
— Какво? Не, няма начин.
— Мислила ли си по въпроса?
— Някак нямах време, с цялата тази опасност, надвиснала над света, нали знаеш.
— Да, разбираемо е донякъде. И все пак, тези неща са важни. Трябва да се възползваш от шанса да засилиш връзката си с хората, които са ти най-важни.
Валкирия почти се изсмя.
— За едно и също семейство ли говорим?
— Семейството е нещо важно.
— Кажи, честно, имал ли си леля, толкова ужасна колкото Берилия?
— Е, не. Но имах братовчед-канибал.
— Наистина?
— Да. Когато го спипаха, се самоизяде, за да скрие доказателствата.
— Не може да се е самоизял, това е невъзможно.
— Е, не се изяде целият, естествено. Остави си устата.
— О, боже мой, няма ли да млъкнеш, държиш се като… кола.
— Държа се като кола?
— Не — каза тя и угаси пламъка. — Идва кола.
Скълдъгъри също угаси пламъка си и я грабна за ръката. Изтичаха до стълбите, свиха се в сенки те от преминаващата светлина на фаровете и след това продължиха нагоре. Второ стълбище водеше през останките до покрива, върха на руините. Стъпалата също бяха покрити с мъх и се хлъзгаха, но това не пречеше на Скълдъгъри.
Озоваха се на върха в мига, когато слънцето се стопяваше зад хоризонта и сумракът нахлуваше около тях. Притиснаха се към една от бойниците и се взряха надолу. Черният джип бе паркиран точно под тях. Бял микробус се приближи до него и спря. Излязоха седем души в окървавени дрехи. Заразени.
Барон Венгос и Дъск излязоха от джипа. Венгос още носеше сабята на пояса си, но ако бе намерил бронята на лорд Вайл, не я носеше.
Двамата поговориха известно време, след това Дъск нареди нещо на Заразените и те извадиха голям дървен сандък от микробуса. Всички, освен Дъск последваха Венгос в руините.
Валкирия смени мястото си с това на Скълдъгъри. Венгос вървеше към единствената оцеляла стена на замъка и момичето чуваше гласа му, ала не и думите. От стената се вдигна прах и тя се затресе. Най-горният камък падна. Мигове по-късно всички камъни се изсипваха един върху друг в сенките. Откри се малка стая. Валкирия бе твърде високо, за да види какво има в нея, но нямаше нужда. Заразените влязоха.