Валкирия погледна към Дъск, който се подпираше на джипа и наблюдаваше.
— Сангуайн не е тук — прошепна тя.
— Още не.
— Моля те, кажи ми, че е време да извикаме подкрепления.
— А, да.
Тя извади телефона си от джоб, набра и зачака. Когато Администраторът на Убежището вдигна, тя му предаде информацията и затвори. Посочи му десет пръста. Толкова минути до пристигането на Секачите.
Заразените долу носеха нещо човекоподобно. Цялото увито в превръзки, приличаше на мумия, но бе огромно и предвид мъката, с която го носеха слугите на Дъск, много тежко. Един от Заразените изпусна тялото и то замалко да се стовари на земята. Венгос се разяри, събори виновника и очите му проблеснаха в жълто. Заразеният опита да се изправи, но не успя. Тялото му се разтрепери, по лицето му се изписа ужас.
И тогава той експлодира в дъжд от кръв и парчета месо.
— О, боже мой — прошепна Валкирия.
— Остани тук — каза Скълдъгъри и се раздвижи.
— Къде отиваш?
— Трябва да ги забавя, докато пристигнат Секачите. Не можем да си позволим да ги загубим от поглед сега.
— Идвам с теб.
— Не, не идваш с мен. Важна си за Венгос и не знаем защо. Докато не разберем, ще стоиш далеч.
— Тогава ще стоя тук, и, ъм, ще хвърлям камъни, а когато си готов, ще сляза.
— Ще съм готов, когато победя шестте Заразени, Дъск и Венгос.
— Аха. И?
— Със Заразените мога да се справя.
— А Венгос? В смисъл, можеш да го победиш, нали?
— Е, мога да опитам. А това е половината битка.
— Коя е другата половина?
Той сви рамене.
— Да го ударя повече пъти, отколкото той — мен. — Той застана до бойницата. — Ако нещата се объркат, ще ги отклоня надалеч. Ти ще се върнеш в колата. Ако не ме видиш до пет минути, вероятно ще съм загинал много геройски. А, и не пипай радиото — настроил съм го точно както ми харесва.
И тогава Скълдъгъри постави ръка на върха на бойницата и я прескочи.
18.
Стари врагове
Валкирия проследи полета му и видя как се приземява леко. Дъск обърна глава, все едно бе чул нещо, но след това погледна в другата посока. Скълдъгъри се промъкна току до него, уви ръка около гърлото му и го помъкна назад. Дъск се съпротивляваше, но Скълдъгъри бе неумолим и всичко щеше да приключи за секунди. Когато Дъск се отпусна, детективът го остави на земята. Всичко се бе случило в пълна тишина.
Скълдъгъри тръгна към входа на замъка, а Валкирия легна по корем и пролази до ръба на срутения покрив, за да гледа по-добре. Заразените тъкмо поставяха тялото в сандъка. Присвиха очи, когато видяха детектива. Венгос още бе с гръб към него.
— Привет, бароне — каза Скълдъгъри. Венгос се изопна стреснато за миг и се обърна.
— Разбира се. Кого друг ще изпратят да ме надвие? Не човек. Не чудовище. Изпращат теб.
Скълдъгъри сви рамене.
— Как я караш, бароне?
— Опетняваш ме — отвърна Венгос с отвращение в гласа. — Дори само присъствието ти ме опетнява. Усещам го във въздуха. Дори тези Заразени, полунемъртви, са по-достойни за времето ми, отколкото ти някога би бил.
Скълдъгъри кимна и продължи:
— Та, как я караш, ожени ли се вече? Малки зли крачета щъпуркат ли насам-натам?
— Ще те унищожа.
— Още ли се сърдиш за онзи път, когато те взривих? Сърдиш се, личи ти.
— Не млъкваш, нали?
— А, мога и да млъкна. Ето, млъквам. — Скълдъгъри потрая няколко секунди. — Кой е този в сандъка? Спаруженият, безжизнен, скърпен труп на Гротескния? Прав ли съм? Ако е той, не мога да те пусна да си тръгнеш с него. Може, ако искаш, да ти оставя някой палец, за сувенир, но дотам.
— Думите ти, скелетен човече, са богохулни.
— Ти си този, който изкопа собствения си бог.
Венгос извади сабята си.
— Ще ми се да не трябваше да те убивам сега. Ще ми се да можеше да видиш яростта на моя бог пред твоите хули.
— Нали осъзнаваш, че нямам кожа, която да порежеш?
— Този меч е изкован по същия начин като косите на Секачите. Ще разсече костите ти.
— А. — Скълдъгъри направи крачка назад. Венгос настъпваше с усмивка.
— Какво има? Свършиха ли шегите и подигравките? Да видим къде е увереността ти сега, мерзко създание.