Скълдъгъри отвърна предпазливо:
— Г-н Сангуайн. Много съм чувал за вас.
— Тъй ли?
— Известен психопат сте, но вие си го знаете.
— Е, старая се.
— Кажи ми тогава нещо — защо чака осемдесет години, преди да измъкнеш стария си шеф от затвора? Защо не го направи още когато го затворихме?
— Еми, имах, как му се вика, криза на вярата. През тия осемдесет години нещата вървяха добре, но нещо все ми липсваше, нали знаеш?
— Арестуван си.
— И като говорим за това, не че искам да съм неучтив, но отскочих само да прибера малката сладурана тука. Ей сега се махам.
Той пак се прибра в земята.
— О, мамка му — каза Валкирия.
Скълдъгъри посегна към нея, но закъсня. Земята експлодира, Сангуайн я грабна и момичето нямаше време дори да извика.
20.
Под земята
Валкирия се опита да поеме дъх, спускайки се надолу. Земята около нея се движеше, дращеше гърба й, сриваше се под краката й. В очите й влиташе пръст, а около нея сякаш ревеше свлачище. Ръцете й стискаха Сангуайн.
— Уплашена? Ами ако просто те пусна?
Той бе точно пред нея, усещаше дъха му на лицето си, но не го виждаше. Бе невъзможно тъмно, а тунелът им се запълваше още докато се движеха по него. Стомахът й се обърна от ужас.
— Ще те изгоря. — Тътенът на свлачището я заглуши. — Ще те изгоря!
Отговорът му на вика й бе смях.
— И после какво? Ще останеш погребана жива и трупа ми за компания.
Те забавиха и накрая спряха. Стана тихо. Валкирия се тресеше, обляна в пот.
— Виждам те. Взеха ми очите, но още мога да виждам. Най-добре тук в тъмното. Виждам страха на лицето ти. Не можеш да го скриеш от мен. Ето какво ще стане. Ще те закопчая с едни гиздави окови и ще посетим барон Венгос. Добре ли ти звучи за прекарване на остатъка от живота ти?
Валкирия предъвка пръстта, напълнила устата й, но не отвърна. Бе толкова тъмно. Камъните я притискаха от всички страни. Въпреки отвращението си, стискаше здраво Сангуайн, уплашена, че ще я остави тук. Усети, че той се движи, земята се поразмести и след това около китките й се сключи студен метал.
— А, и още нещо. Къде ми е бръсначът?
— Джобът на палтото — прошепна тя.
Той си взе острието.
— А, толкова е хубаво да си е пак у мен. Като част от тялото ми е, нали знаеш? Като парченце от душата ми…
Той виждаше в тъмното, затова тя се увери, че презрението на лицето й е ясно различимо.
— Ще ходим ли някъде или ще ме отегчаваш до смърт тук долу?
Той се изсмя и отново се задвижиха през скалите. Тя се опита да разбере как го прави, но изглеждаше твърде просто — земята просто се разтваряше пред Сангуайн и се затваряше зад него. Нямаше как да разбере в коя посока вървят, не знаеше дори дали вървят нагоре или надолу. Изведнъж инерцията им ги извади на бял свят.
Луната светеше, натежала ниско на хоризонта. Дървета, плетове, трева. Валкирия падна на колене, изплю пръст, вдиша яростно. Потта й сега я караше да трепери от студ, но земята бе твърда и ревът на скалите вече го нямаше.
— Каляската ви очаква, девойко. — Сангуайн стоеше пред отворената врата на кола, паркирана зад нея. Тя изпробва оковите — бяха здрави. Щракна с пръсти, но не можа да извика искра. Силите й бяха блокирани.
Сангуайн я стисна за врата и я вкара в колата. Дори да се измъкнеше, нямаше къде да бяга. Във всяка посока имаше само равни поляни. Сангуайн се качи зад волана.
— Забавно ли е? — внезапно се поинтересува той. — Детективстването? Винаги съм искал да съм детектив. Даже бях, за около година. Много романтично, допадаше ми. Костюмите, шапките, тъмните „леки“, фаталните жени, остроумните приказки… Ама не можех да спра да убивам. Искам да кажа, наемаха ме, опитвах се да разреша загадката, но в един момент ми дотягаше и ги избивах всички, и случаят приключваше. Разкрих само едно убийство през тази една година, но това не беше кой знае колко сложно, аз бях убиецът все пак. Мисля, че това се води мамене…
— Защо правиш това? — изтърси Валкирия. — Защо още му трябвам? Скълдъгъри няма да се върне за него, само защото съм пленница.
— Ама ти сериозно ли? — изхили се Сангуайн. — Мъниче, ти не си заложница.
— Какво?
— Цялата тази работа е заради теб.
— За какво говориш?
— Нали знаеш за липсващата съставка? Която Венгос не можа да открие преди осемдесет години?