Валкирия натисна дръжката на вратата и я блъсна с рамо, за да се отвори. Предпазният колан обаче не я пусна да излезе. Разкопча го с мъка и слезе с препъване. Точно пред нея Танит наби спирачките на мотоциклета си.
Зад нея спря и Бентлито, а Скълдъгъри изскочи и хвана Валкирия преди тя да падне. Бяха разменени няколко думи, но Валкирия не можеше да ги осмисли през воала в главата си. Болеше я ръката. Докато Скълдъгъри я носеше към колата си, Валкирия видя как Танит прибира мотоциклета си в каросерията на микробуса и се качва в шофьорското място.
Скълдъгъри каза нещо и Валкирия се опита да отговори, но езикът й пречеше и секунда по-късно силите я напуснаха изцяло.
23.
Слончета и зайчета
Кенспекъл я боцна по ръката.
— Така боли ли?
— Не — отговори Валкирия.
Той кимна, записа нещо в тетрадката си.
— Яла ли си нещо?
— Един от помощниците ти ми даде хамбургер за закуска.
— Имам предвид, яла ли си нещо смислено? — въздъхна лекарят.
— Много смислено си изядох хамбургера. Уцелих си устата всеки път.
Той отново я боцна.
— А така? Така боли ли?
— Ау.
— Това сигурно значи „да“. Да се надяваме, че тази болка ще те научи да не се изпотрошаваш следващия път като катастрофираш.
Кенспекъл записа още нещо, а Валкирия се огледа. Нямаше прозорци, но тя можеше да предположи каква е утринта навън. Яркосиня, слънчева и топла.
Лекарят затвори тетрадката си и кимна.
— Чудесно се възстановяваш. Още час и костите ще са зараснали.
— Благодаря, Кенспекъл.
— А, нищо работа.
— И, такова, извинявай за вчера, за солената вода и вампирите.
— Не се тревожи за мен, Валкирия — усмихна се старецът. — По-корав съм, отколкото изглеждам. Снощи, когато ме сполетяха кошмарите, ги понесох с лекота. А помня, че преди бяха ужасни. Сега се облегни назад и изчакай калта да си свърши работата.
Чувствайки се по-виновна отвсякога, Валкирия легна обратно на възглавницата. Кашата, която покриваше цялата й дясна ръка, бе студена и мазна. Трябваше да бъде сменяна през двайсет минути, понеже лечебните й свойства се изтощаваха бързо.
Момичето чу Скълдъгъри да влиза в лазарета. От битката с Венгос бе отнесъл счупена ключица и няколко пукнати ребра. Тя го погледна и се засмя. Той й върна погледа. Носеше яркорозова болнична нощница, обсипана със слонове и зайци. Висеше от него като от закачалка.
— Как така нейната е синя? — попита той Кенспекъл.
— Мм?
Скълдъгъри изглеждаше нещастен.
— Каза ми, че са останали само розови нощници на зайчета, но Валкирия носи съвсем прилична синя!
— И какво искаш да кажеш?
— Защо нося тази абсурдна нощница?
— Защото ми е забавно — каза Кенспекъл и си излезе невъзмутимо.
— Важното е — отбеляза Скълдъгъри, — че мога да нося такава нощница и да запазя пълно достойнство.
— Да — автоматично отвърна момичето. — Разбира се.
— Можеш да спреш да се хилиш вече.
— Мъча се, честно.
Той я доближи и я попита леко разтревожено.
— Добре ли си?
— Да.
— Сигурна ли си?
— Да. Не. Не знам. Каквото и да се случи с Гротескния, ще е по моя вина.
— Глупости.
— Но аз съм липсващата съставка.
— Това не те прави виновна, Валкирия. Ако все пак настинат да поемеш отговорност за нещо, което не можеш да контролираш, можеш да използваш това, за да станеш по-силна. Ще ти трябва цялата ти сила, особено когато Дъск те намери.
— Защо Дъск? — смръщи се неразбиращо Валкирия.
— А, да, може би трябва да ти кажа. Дъск ще иска да те убие. Отмъщението му е навик. Извънредно злопаметен е и не забравя, докато не пролее кръв.
— И това е, защото го порязах през лицето…?
— Поряза го с острието на Сангуайн. Белезите от него не зарастват.
— О. Е, това… това би го ядосало, да.
— Просто реших, че ще искаш да знаеш.
— А какво ще правиш с Гилд? Понеже работи с лошите и прочее.
— Това не го знаем още. — Скълдъгъри се замисли. — Но и да не е вярно, би било глупаво да не се подсигурим. Ще докладваме на Гилд ако и когато трябва. В никакъв случай няма да му споделяме какво планираме, къде ще ходим или какъв ще е следващият ни удар. Ясно?