Асансьорът дойде, вратите се отвориха и всички влязоха. Младата двойка натисна бутона за осмия етаж. Старецът натисна бутона за най-горния етаж. Жената не натисна никой бутон. Вратите се затвориха, асансьорът тръгна, а ноктите и зъбите на жената пораснаха чудовищно. Тя уби всички и разпиля кръвта им по стените на кабинката.
Лондон, 9:56 сутринта
Спрингхийлд Джак погледна надолу към мъжа, когото щеше да убие, и за пръв път и живота си се запита защо.
Не бе връхлетян от някакво чувство за вина или от многобройните си грехове. Не изпитваше угризения или нещо подобно незначително. Не му се случваше едно от онези, как им викаха, прозрения. Просто глас, дълбоко в ума му, който го съветваше да попита. Какво обаче? Никога досега не бе имал нуждата да пита жертвите си каквото и да било. Не знаеше откъде да започне. Дали просто да не подхване разговор?
— Привет — започна той, колкото се може по-любезно.
Мъжът бе магьосник, ала не особено добър боец. Сега лежеше в краката на Джак в една алея, а в очите му се четеше истеричен страх. Джак се почувства неудобно. Не се чувстваше комфортно в нови ситуации като тази. Обичаше да убива хора. Да им се подиграва. Може би да остроумничи над труповете им. Но не и да… говори с тях. Да ги пита.
Обвиняваше Били Рей Сангуайн. Той го бе измъкнал от килията му, през стената, през земята, и обратно на свобода. Поговориха малко, Сангуайн спомена някаква ирландска болница на име Клиъруотър или нещо такова, след това млъкна, като че бе казал твърде много. Джак това не го интересуваше тогава. Все пак бе свободен и в замяна просто трябваше да убие някого. Мисълта не му даваше мира обаче — защо? Защо Сангуайн искаше този юнак да умре?
Джак опита да звучи нехайно.
— Ако някой искаше да те убие, просто хипотетично, защо да го прави?
— Моля те, не ме убивай — изхленчи мъжът.
— Няма да те убия — излъга го Джак и се усмихна окуражаващо. — Защо би си помислил нещо такова?
— Ти ме нападна. Завлече ме в тази алейка. И, и ми каза, че ще ме убиеш. — Джак изруга наум. Този имаше добра памет.
— Забрави за това. Някой иска да те убие. Любопитно ми е защо. Кой си ти?
— Казвам се…
— Знам ти скапаното име, друже. С какво се занимаваш? Защо си толкова важен?
— Не съм важен, въобще. Работя за Съвета на Старейшините в Лондон. Просто, просто координирам нещата.
— Какви неща координираш, по-точно?
— Ами… пращаме помощ на Ирландия. Барон Венгос е избягал от…
— Мамка му!
Мъжът изпищя и се сви в стената, но Джак бе твърде ядосан, за да го напада. Значи Сангуайн пак работеше с оная откачалка Венгос. И този път бе накарал Джак да свърши част от мръсната работа.
— Изпързаляха ме — каза той. — Ако Венгос е замесен, значи цялата работа е за Безликите, нали тъй?
— Д-да.
— Изпързаляха ме. Това е… пълен непрофесионализъм, това е то.
— Значи ще ме пуснеш? Нали не искаш да помагаш на Безликите? И ще ме пуснеш?
Джак се приведе над него.
— Много ми се ще, друже. Но ме пуснаха от затвора, а аз винаги се издължавам.
— Но… но като ме убиеш, ще помагаш на тях!
— Ще трябва да намеря друг начин да им го върна. Не се сърди.
Разговорът стигна до очакваната си развръзка след още малко молби и викове. Джак уби мъжът и шумът секна. След това се изправи, понамести цилиндъра си и се отдалечи. Още имаше няколко приятели, които можеха да го закарат докъдето поиска.
А толкова отдавна не бе ходил в Ирландия.
26.
Убийство в новата морга
Стентор и Сивет с мъка преместиха Гротескния от носилката на операционната маса. Тялото бе голямо, тежко и неудобно за носене, но най-вече голямо и тежко. Тъкмо бяха успели да прехвърлят криво-ляво горната част, когато носилката мръдна с изскърцване и Гротескния започна да пада. Сивет се опита да го хване, но не успя и Гротескния бавно започна да го затрупва.
— Помощ! — извика Сивет.
Професор Граус влетя в стаята.
— Какво пак си играете, бе?!
— Ами, то падна — отвърна Стентор.
— Виждам! Този екземпляр е изключително рядка възможност за изучаване на хибрид, малоумнико. Не искам да го повредите.