Защо нямаше тревога? Гротескния кръстосваше коридорите на болницата, но никой не вдигаше тревога. Валкирия грабна един стол и се качи на него. Щракна с пръсти, но нищо не се случи. Тя присви очи, съсредоточи се и пак щракна, докато не произведе искра. Вдигна длан към противопожарната аларма на тавана. Пръскачките се включиха и алармата прониза тишината.
Покрай вратата й притичаха Секачи. Едва когато се приближиха до Гротескния Валкирия осъзна колко е огромен. Извисяваше се над най-високия от пазачите. Те бяха тренирани да се справят със сериозни, магически заплахи, но никога не бяха се сблъсквали с нещо подобно.
Гротескния отби нехайно удара на първия и го сграбчи за гърлото. Вдигна го високо и заби втория в стената с другата си ръка. Третият успя да замахне с косата си, но Гротескния замахна с тялото на другаря му. Чу се хрущене.
Три секунди. Гротескния бе убил трима Секачи за три секунди.
Валкирия се върна във вътрешността на стаята си. Пръскачката я мокреше. Можеше да избяга. Да излезе, да се втурне надясно по коридора към Зоната за проучвания и да стигне до стълбището. Щеше да премине през екрана и да изскочи от киното преди Гротескния да я види. Още бе бавен, не би могъл да я настигне дори да я видеше. Можеше да го направи. Защо тогава не тичаше?
Валкирия заотстъпва. Сянката на стената в коридора растеше. Създанието приближаваше стаята й. Момичето не чувстваше краката си стабилни, а ръката още я болеше. Страхът се мяташе в стомаха й като прегазено животно. Понеже нямаше къде повече да отстъпи, тя се притисна към стената. Мракът в нея не изглеждаше достатъчно мрачен, за да я скрие. То щеше да я види. Не, нямаше нужда да я види. Нямаше очи.
И след това вече бе твърде късно, Гротескния прекосяваше прага, а от него се стичаше вода. От него се носеше миризма на плесен и формалдехид. Тя задържа дъха си и не помръдна.
Гротескния спря. Валкирия се приготви. Ако се обърнеше, щеше да се втурне към него, да му даде всичко, на което е способна, щеше да запрати достатъчно огнени кълба, за да подпали бинтовете. Като че ли това щеше да го спре. Да я спаси.
Гротескния помръдна с глава, но не към нея. Изглеждаше вслушан в нещо различно от алармата. Движението й напомни на радар, който чудовището можеше да използва, за да я усети, но който не бе употребяван от много, много дълго.
Мускулите й омекнаха, а през ума й премина режещ студ. Ужасът я ограбваше от цялата й сила. Мисълта, че няма да може да помръдне, се намести в ума й, разрасна се, загни там. Наученото от нея не значеше нищо. Уменията, силите, магията — срещу Гротескния биха били по-безполезни от мъртвите Секачи. По-незначителни, от каквато и да е заплаха. По-дребни от насекомо.
Само че то се раздвижи — не към нея. Направи една крачка, втора, трета и скоро вече не се виждаше, тътреше се обратно по коридора. Сълзите на Валкирия се смесиха с водата по лицето й. Тя примигна яростно няколко пъти. Нямаше да умре. Не и днес.
Тя се оттласна от стената, възстанови равновесието си. Изчака няколко момента и зашляпа тихо към вратата. Отвори вратата и подаде пак глава, за да се огледа. Пръсти стиснаха гърлото й. Бе извлечена в коридора, давеща се за глътка въздух.
Гротескния бе обърнал безоко лице към нея. Ръцете й стискаха по един пръст, опитваха се да отворят хвата на чудовището.
Нещо, по-малко от насекомо.
Тя зарита създанието. Заблъска с юмруци по предмишницата му. Нямаше никакво значение. Сърцето й туптеше оглушително в ушите й. Не можеше да диша. Трябваше. Не можеше. Щеше да умре.
Щракна с пръсти, предизвика пламък, притисна ръка към бинтовете. Те се подпалиха мигновено и мигновено угаснаха. Триковете свършиха. Всичко свършваше.
Зад Гротескния нещо се движеше. Някой — Скълдъгъри и Танит тичаха зад гърба му. Той нямаше нужда да се обръща. Когато бяха достатъчно близо, лявата му ръка се изметна назад. Скълдъгъри се приведе под юмрука, а Танит се качи на тавана и поряза чудовището с меча си. Валкирия запада, а Скълдъгъри я подхвана и продължи да тича. Танит се присъедини към тях.
Гротескния заразглежда ранената си ръка с нещо като любопитство. Раната се затвори.
Вратата до тях се отвори и Кенспекъл се появи в коридора.
— Стой зад нас — предупреди го Скълдъгъри.