— Бомба с шип?
— М? Да.
— Какво е това?
— Ами бомба, в която има шип.
— Дал си експлозив на този?! Безопасна ли е?
— Това е бомба, Валкирия. Разбира се, че не е безопасна. Куфарът обаче е много добре обезопасен. Независимо дали е седял на него, хранил се е на него или го е изпускал по стълбите през последните няколко години, съдържанието му по никакъв начин не може да бъде повредено. Ако естествено се сети къде е…
Финбар се показа пак.
— Почти се сетих, човече, сигурен съм. Не е в предната част, така че трябва да е отзад, нали тъй? Така че сега ще проверя там. Искате ли да влезете?
— Тук ни е добре — учтиво му отказа Валкирия.
— Окей, окей. Сигурни? Череп? Шарън е вътре, човече. Що не наминеш да кажеш здрасти?
— Защото не я познавам, Финбар.
— Да, верно, окей. — Финбар пак се загуби някъде вътре.
Валкирия провери часа. Ако в момента живееше нормалния си живот у дома, би се чудела какво да облече за семейното събиране. Не че би и отнело особено дълго. В целия й гардероб имаше една-единствена рокля, която носеше рядко и с голямо нежелание. Вероятно Отровните близначки вече бяха започнали процедурите си по красота — осемдесет и четири слоя грим, избор на най-кичозното възможно червило, и така нататък. Валкирия се радваше, че разполага с отражението си.
— О, мамка му…
— Какво има? — попита Скълдъгъри.
— Отражението. Още е в багажника на колата.
— Опа. Да, май забравихме за него.
Валкирия затвори очи. Образите зад клепачите й не бяха от най-приятните.
— Ако не се появя на събирането, майка ми ще лудне.
— Погледни го от добрата страна. Ако светът свърши, това няма да има значение.
Тя остана безмълвна няколко мига и накрая той кимна разбиращо.
— Да, това вероятно не е най-доброто утешение.
Финбар излезе с черното куфарче.
— Ей го, човече. Не можах да го намеря, щото беше на пода и някой спеше на него. Вместо на възглавница, разбираш. Ама му няма нищо. Та, ей го.
— Благодаря ти много, Финбар. — Скълдъгъри си взе куфарчето.
— Никви грижи нямаш, човече. Хей, тая спешна ситуация… сериозна ли е?
— Да, сериозна е.
— Трябва ли ти помощ? Отдавна не съм бил в действие, или, таковата, извън къщата, но още ме бива.
— Сигурен съм. Но ще се оправим сами.
— А, добре. Окей. По-добре така, предполагам. Не знам дали още ме бива, нали знаеш? Не знам дали въобще ме е бивало някога, ама… За какво говорехме?
— Поздравявахме те за бъдещата сватба с Шарън.
— А, мерси, Череп!
— Сигурен съм, че ще сте много щастливи заедно.
— Да, и аз така. В смисъл, познавам я от три дни само, но понякога човек просто трябва… да се ожени… за някого… — Думите му се загубиха някъде по трасето и той доби объркан вид. — Така мисля.
— Е, благодаря, че ми съхрани това. Да се пазиш.
— Нямаш грижи. Ей, кого си водиш?
— … Това е Валкирия. Тя вече се представи.
— Глупости, човече, не тя. Оня, в черното. — Валкирия застина и се пребори с порива да погледна през рамо.
— Къде е? — попита Скълдъгъри.
— През улицата, доста добре се е покрил. Обаче ти ме познаваш, Череп — очи като онова пернатото. Онуй, как му беше името. Ястреб.
— И той ни наблюдава?
— Мда. Чакай, не. Не теб. Нея.
— Как изглежда? — попита Валкирия.
— Черна коса, бая блед. Гаден белег на физиономията. Прилича на вампир.
— По-добре се прибери — посъветва го Скълдъгъри. — Заключи.
— Нямаш проблеми, нашия. Ще си държа кръста наблизо.
— Вампирите не се страхуват от кръстове, Финбар.
— Нямам намерение да му го размахвам, а да го млатя с него. Бая е тежък. Сигурно хубав отпечатък ще му оставя на главата. — С тези думи Финбар затвори вратата и я заключи отвътре.
Скълдъгъри и Валкирия се върнаха през Темпъл Бар към Бентлито.
— Дъск още ли ни следва? — тихо попита момичето.
— Така мисля. Това много ще ни помогне. Дъск ти има зъб. Всъщност извадихме голям късмет.
— Много голям — сухо се съгласи Валкирия. — Един вампир иска да ме убие. Капан ли ще му устроим?
— Определено. Но не тук. Няма да посмее да се приближи достатъчно. Трябва да вярва, че си сама.
Това не прозвуча особено добре, помисли си Валкирия.