Пенисът му пулсираше. Можеше да усети как кръвта се движи силно и настоятелно в члена му, вече можеше да подуши и нейната възбуда. Трябваше да я метне върху масата, да я вземе и да я накара да крещи, докато получи оргазъм, преди да я остави. Щеше да я научи да не го предизвиква по такъв начин.
Представата за Меринъс, просната върху тъмното дърво на масата, докато той се движи в нея, беше почти неудържимо видение. Тя щеше да отметне глава назад, да го умолява да се движи по-бързо, да прониква по-дълбоко. Калън въздъхна тежко.
— Да вървим — той тръгна, нареждайки на Шера да го последва. — Още една минута в компанията на тази жена и ще избухна.
— Или аз — промърмори Меринъс, но гласът й вече звучеше по-слаб, по-раздразнителен, отколкото яростен, какъвто беше преди.
Странно, тя не се бе цупила от първия път, когато спря очите си върху нея, така че не очакваше да го направи сега. Нека се цупи, когато се върнеше при нея, щеше да й покаже кой от тях двамата, командва парада. Щеше да я накара да крещи за освобождение, да го умолява да я издигне до оргазъм. А той знаеше как да го направи. Съвета бе удивително усърден в обучението му. Сексът можеше да бъде не само удоволствие, но и оръжие. Инструмент за убиване или за убеждаване, в зависимост от ситуацията. Щеше да й покаже, че любовната игра може да бъде мъчение, един урок по удоволствие, толкова невероятно, че граничеше с болка. Пенисът му потръпна при мисълта. Проклятие, първо тестовете, след това щеше да покаже на своята жена, кой е шефът.
Глава 14
Меринъс нямаше намерение да го чака. Беше й омръзнало от тестове и заповеди и от пулсиращата, гореща нужда, вибрираща в тялото й. Всичко, което трябваше да направи, бе да избяга от него. Това беше. Принудителният затвор само пораждаше зависимост, а тялото й бе убежище за него. Ако можеше само да се отдалечи от Кал, тогава би могла да контролира тялото си.
Меринъс набързо нахлузи жарсени къси панталони, светъл потник и маратонките си. Сложи малко пари в джоба на панталоните и се измъкна от къщата. Знаеше, че другите трима мъже патрулират из хълмовете около колибата, за да ги пазят от наемниците, но се надяваше да пренебрегват главния път. Приближаването на едно превозно средство можеше да бъде чуто лесно. Затова този район може би бе слабото им място.
Поемайки дълбоко дъх, пробяга през двора и пое към гората, която граничеше с пътя. Като се движеше близо до чакълестия път, тя се придържаше към вътрешността на гората, бягайки бързо към главния път.
На Калън едва ли щеше да му отнеме много време да открие, че е изчезнала, а проследяването й нямаше да представлява никакъв проблем за него. Тя трябваше да стигне до лагера. Калън може и да бе взел насила мобилния й телефон, но Меринъс имаше резервен, скрит в джипа, за всеки случай, както беше казал Кейн. А той все още бе там, разбра го от разговора им тази сутрин. Калън им бе казал да вземат автомобила и да развалят лагера й, като премахнат всички следи, които бе оставила в района.
Въпреки, че Шера се бе опитала да успокои страховете й, Меринъс се боеше от намеренията на Калън. Той говореше толкова спокойно за убийството на тези войници. Какво щеше да му попречи да убие и нея, когато страстта им утихне? Когато тялото му вече не жадуваше за нея, когато желанието му угаснеше. Тя щеше да се превърне в неудобство, някой, който знае тайните му.
Страхът препусна през вените й, добавяйки адреналина, от който се нуждаеше, за да си даде сили. Почти бе пробягала двете мили от пресечения терен до главния път. Ето, късметът беше с нея. Тъкмо успя тичешком да се добере до шосето, когато една кола я подмина и намали ход.
Заля я облекчение щом видя младите момичета, които я наблюдаваха в очакване.
— Хей, ти не си ли журналистката, която обикаляше из града? — попита я с усмивка блондинката на волана.
Момичето сервираше в малкия ресторант, в който се хранеше, припомни си Меринъс.
— Трябва да стигна обратно в лагера — каза й тя настоятелно. — Ще ме откараш ли до там?
Беше изпотена, кръвта бучеше през вените й. Имаше нужда от Калън. Преглътна горчивината, надигнала се в гърлото й, докато се бореше със симптомите, които я омаломощаваха.
— Разбира се, качвай се. Изглеждаш доста болна. Сигурна ли си, че не искаш да отидеш при лекар?
Меринъс отвори задната врата и се плъзна вътре с благодарност.
— Никакви лекари — тя едва успя да потисне треперенето на тялото си при мисълта някой да я докосне. — Просто ме откарай до проходимия път към лагера. Оттам ще се оправя.