— Моя — прошепна отново той в шията й.
Меринъс усети сълзите, напиращи в очите й. Беше гола, простряна върху тревата в средата на проклетата гора, заедно с мъж, който дори не познаваше истински, но забит дълбоко в тялото й. Плътта й все още потрепваше от оргазма, вагината й бе стегната около ерекцията му, сякаш не искаше да го пусне. Меринъс изведнъж се ужаси.
— Позволи ми да се изправя — прошепна младата жена, побутвайки раменете му, като се бореше с умората и страха, надигащи се в нея.
Отново почувства устните му по шията си. Топлата ласка изпрати тръпки по тялото й. Зърната й се втвърдиха. Тя усети пърхащо желание в утробата си, докато тялото й откликваше на ласката. Дъхът й секна. Почувства сълзите, които започнаха да се стичат от очите й и да се плъзгат надолу по страните й.
— Меринъс? — гласът на Калън беше мек и нисък, едно задоволено дрезгаво мъркане.
Меринъс извърна лицето си от него, раздвижи гръб, внезапно усетила грубата земя под себе си. Калън се отдръпна от нея и тя едва успя да възпре риданието си, когато усети твърдата дължина на пениса му да се изтегля бавно от вътрешността й.
— Нараних ли те? — мъжът й помогна да се изправи, ръцете му бяха нежни, а изражението на лицето — мрачно и разкаяно.
Меринъс поклати глава, борейки се със сълзите. Беше мокра от пот, сперма и от собствените си сокове, потекли между бедрата й — жив спомен за пламенния оргазъм, който я беше завладял преди секунди.
Младата жена чу уморената му въздишка, когато се отдръпна от нея. Промуши тениската си през главата й, напъха ръцете й през ръкавите и я покри. След това се отдалечи от нея, вдигна дънките си от земята и ги нахлузи, а после и мокасините. Движенията му бяха грациозни и плавни, въпреки гнева, който тя можеше да усети да вибрира около него.
— Стой тук, ще ти донеса обувките — нареди й той.
Меринъс кимна, взирайки се в босите си крака, в червения лак, който трябваше да изтрие от ноктите, и в мръсотията по стъпалата и краката си.
Широката му ръка повдигна брадичката й и обърна лицето й към него. Меринъс се отдръпна, скривайки лицето и сълзите си. Ръката му задържа брадичката й и я повдигна отново. Калън се взря в нея с мрачно изражение.
— Казах ти да не ме предизвикваш — напомни й той, а тонът му бе груб. — Сега, ще стоиш ли тук или трябва да те влача след себе си, докато намеря проклетите ти обувки?
Меринъс почти се задави от риданията, докато се бореше да ги сдържи. Кимна отсечено. Не можеше да отговори, защото се страхуваше, че ако го стори ще изгуби контрола, за който така отчаяно се бореше.
Калън я пусна, без да настоява за нищо повече, после се завъртя и се отдалечи. Меринъс обви ръце около тялото си и прехапа устни, в опит да спре сълзите, които капеха от очите й. Внезапно се изплаши толкова много, че потръпна. В какво, в името на Бога, се бе забъркала?
— Ето — Калън коленичи в краката й. Внимателно я обу, след това бързо завърза обувките.
Вместо да се надигне, когато приключи, той продължи да стои там коленичил с наведена глава, а пръстите му милваха глезена й.
— Съжалявам — гласът му беше изострен от безсилие. — Не исках да ти причиня болка.
Главата му се повдигна, очите му бяха потъмнели от загриженост и объркване. Сякаш бе нагазил в непознати води, където опасността от удавяне бе неизбежна.
— Кейн ще дойде за мен — прошепна Меринъс. — Трябва да ме пуснеш, Калън.
Устните му се извиха горчиво.
— Знам — съгласи се той, ръката му се повдигна, а палецът му изтри сълзите под едното й око. — Но за да те вземе, Меринъс, ще трябва да ме убие.
Решителността в гласа му я ужаси. Отекна в сърцето й, разби и последната й надежда, че някога ще се освободи.
— Ти каза, че може да си тръгнеш — изхлипа тя. — Дори това да ти причини болка, ти можеш да го направиш.
— И един час по-късно открих, че си изчезнала и си загубих ума — отвърна той мрачно.
Меринъс поклати глава. Това не можеше да се случва! Не по този начин. Не биваше да бъде по този начин.
— Кейн няма да ти позволи да ме задържиш — каза тя отчаяно, трябваше да го накара да разбере и да я пусне. Но и самата тя трябваше да повярва, въпреки болката, която пулсираше вътре в нея. Не искаше да се освободи от Кал и това я плашеше повече от всичко друго.
— Както бих отказал да позволя на някой мъж да задържа Шера или Даун против волята им — отговори Калън, а на лицето му се изписа решителност. — Това ще зависи от твоето решение, Меринъс. Един от нас ще умре, ако се опиташ да тръгнеш с брат си. Няма да му позволя да те отведе!