— Наистина ли долавям неодобрение в гласа ви?
— Разбира се, че не.
Разпалеността й предизвика характерното за него повдигане на веждата.
— Исках да кажа, че полетите бяха животът на Чарли — каза тя отбранително. — Беше роден за това. Да му забраниш да лети бе все едно да му кажеш да не диша. Разбрах го от самото начало, още през първата вечер.
Демън Рам е бил фанатик относно самолетите, помисли си Райлън. Нещо характерно за хора от този тип. Но да живееш с такъв човек не е било нито лесно, нито приятно. Нима това не би породило ревност у партньора му? Дали онова, което Кирстен Рам така отчаяно се опитваше да прикрие, не беше дълбока ревност към увлечението му.
Докато изучаваше лицето й, той се питаше дали не е време да подхване друга болезнена тема. Отлагането нямаше да направи разговора по-лек.
— Според сценария на филма. Рам е съжалявал за края на войната във Виетнам.
— Вярно е — шепнешком призна тя. — Той беше военен пилот дори когато нямаше война. Беше много объркан, когато след нападенията в Персийския залив всички пилоти бяха освободени. Смяташе, че съдбата му е отредила да изживее живота си в непрекъснати полети. Тъкмо поради това не се премести в гражданската авиация, както повечето от колегите му.
Това беше друга страна от характера на Демън Рам, която Райлън искаше да проучи, но още не бе настъпил подходящият момент.
— Много се увлякохме — каза той. — Да се върнем към онази вечер. Предполагам, бил е доста настоятелен.
— Естествено.
— Бих го сметнал за луд, ако не беше. А какъв беше подходът му?
— А вие как мислите?
Тя го предизвикваше. Колко добре познаваше той покойния й съпруг? Райлън наклони глава настрана.
— „Искате ли да спите с мен?“
Кирстен затаи дъх.
— Не.
— Това на мен ли го казвате или така му отговорихте?
В стаята настъпи тишина, нарушавана само от пукота на горящите съчки.
— Вие не питахте от свое име — каза тя най-накрая — Нали?
Той се усмихна многозначително и отбеляза че е неспокойна.
Без по-нататъшен коментар тя продължи:
— Каза ми, че не изглеждам като момиче за една нощ и аз го уверих, че наистина не съм.
— Много добре. Защото и аз имам нещо по-трайно предвид.
— Това сте го чели в сценария.
Той кимна.
— Бил е много предпазлив. Предприел е прелъстяване отдалеч.
— Може би. Но аз се поддадох.
— Накарал ви е да премалеете?
— Караше ме да затаявам дъх. След толкова време, прекарано сред студенти с вечните им костюми и лули, той ми действаше освежаващо. — Сините й очи горяха. Устните й, леко разтворени, бяха влажни от навика й постоянно да ги облизва. — Беше много вълнуващо да си близо до него.
— Мога да си представя — сухо отбеляза той.
За него ревността бе непознато усещане. Но сега беше поразен. Някъде дълбоко у него зеленоокото чудовище надигаше глава и пускаше отровата из вените му с всеки нов удар на сърцето му.
Можеше да разбере какво бе почувствала тя тогава, защото сега изпитваше същото: онази еротична чувственост, разливаща се из цялото тяло; неизреченото предусещане, че ще се случи нещо прекрасно, на което трябва да се даде пълна свобода. Това беше адът. И раят. Поети и писатели, всеки според възможностите си, се бяха опитвали да обяснят вълнуващото стягане в гърдите, приятната слабост, трескавата топлина в кръвта.
Но, дявол да го вземе, дали Кирстен преживяваше всичко това, спомняйки си за другия мъж или го чувстваше към него? Демън Рам ли бе причината за пламъка в сините и очи? Или Райлън Норт.
Изглежда, погледът му гореше, както и кръвта му.
Нещо в очите му сигурно я бе уплашило. Тя се размърда нервно и свали крака на пода.
С леко движение той също се изправи и улови раменете и.
— Все още не е късно а и аз не съм свършил.
— Аз обаче свърших — отсече тя и опита да се освободи, но неуспешно. Той не й причиняваше болка, но очите му излъчваха повече сила, отколкото ръцете. Би могъл да я застави да остане на мястото си дори без да я докосва.
— Той ви покани на танц, нали?
— Да.
— На какво танцувахте?
— Не си спомням.
— По дяволите, не си спомняте! Но помните всичко друго. На какво танцувахте?
— Какво значение има?
— Точно така. Какво значение има?
Предавайки се, тя каза:
— Тълпата беше разнородна. Свириха много бавни парчета. Нийл Даймънд, „Бийтълс“, „Карпентърс“
— Имате ли някои от тях?
Той я пусна и отиде до стереоуредбата, поставена до отсрещната стена. Започна да рови из колекцията й от компактдискове.
— Не, нямам. Така мисля, но не съм сигурна.
— Тогава ще импровизираме. „Чикаго“? Или „Безгрижен шепот“? Какво предпочитате?