Ласката му свърши, преди тя да успее да реагира Докато стоеше, занемяла от изненада, ръцете му се плъзнаха към ханша й и го притиснаха силно. Загледа се в него шокирана, но той не се отдръпна. Сега или никога. Трябваше да разбере.
— Доста тясна сте тук. — Палците му лениво погалиха кожата й. Шортите й, подобно на мъжки боксерки, бяха толкова тънки, все едно изобщо ги нямаше. Искаше му се да притисне ръка към корема й и да я плъзне надолу между бедрата, но се страхуваше да не прекали.
Тя не откликна. Ако бе очаквал, че ще се хвърли към него, разкъсвайки дрехите му и молейки да я обладае още тук, на пясъка, щеше да се разочарова горчиво.
Ала не го и отблъсна. Това малко го окуражи. Дали от страх или от възбуда, очите й се разшириха, а дишането й стана тежко като на червеноперка, изхвърлена на брега.
Погали гърба й, преди да плъзне ръце напред към гърдите.
— Щяха да ви накарат да запълните това със силикон. Би било жалко. Вие сте съвършена такава, каквато сте. Съвършена.
Тя бързо отстъпи назад.
— Недейте!
Със същата бързина той отново я дръпна към себе си, защото миг преди да се отдръпне, бе усетил, че тялото й откликва на ласките му.
— Какво, Кирстен?
— Не ме докосвайте така!
— Защо?
— Не ми харесва. Не ми харесваше снощи, не ми харесва и сега.
Очите му се впиха в нейните.
— Вие сте лъжкиня. Харесва ви, и то много. И точно това ви притеснява.
— Не е вярно!
Понечи да се отдръпне от него, но ръцете му я държаха здраво.
— Какво не казвате в книгата си?
— Нищо важно.
— Аха. Но онова, което сте чувствали към Рам и той към вас, е много важно.
С внезапен прилив на сила тя успя да го отблъсне.
— Оставете ме на мира! За последен път ви казвам, че не желая да коментирам личния си живот нито с нас, нито с когото и да било! Ако продължавате да настоявате и да се държите грубо, ще бъда принудена да ви помоля да напуснете!
Докато я наблюдаваше как крачи уверено към стълбите, той прокле прибързаността си и възбудата, която е бе провокирала.
Пътят беше безкраен. Беше горещо и прашно. В страничното огледало на колата си тя виждаше огромния облак прах, който се носеше след нея. Той поглъщаше всичко отзад.
Очите й се взираха в хоризонта. Трябваше да продължава напред. Трябваше да стигне там преди…
Преди какво?
Не беше сигурна. Но бе обзета от някакъв импулс да натисне до дупка газта и да се понесе напред с пълна скорост.
О, господи! Това беше! Трябваше да стигне до стълба от пушек. Вече можеше да го види, черен и мазен, извиващ се към небето като змия в пустинята. Нямаше да успее да стигне навреме.
Чарли! Чарли!
Отвори уста и се опита да извика името му, да му каже, че идва, ала прашният облак я задушаваше. Той изпълваше гърлото и устата и с горещина и пясък. Не можеше да произнесе нито звук и бе обзета от ужас като уплашено животно, надушило смъртта. Пясъчната пелена й пречеше да вижда. Димният стълб се мяркаше само от време на време насред мъглата, която я бе обвила.
Влажните и длани не можеха да държат кормилото. То непрекъснато се изплъзваше от пръсти те и. Между гърдите и се стичаше струйка пот, а бедрата и лепнеха, докато се опитваше да натиска педалите за газта и спирачката, които сякаш потъваха в пода на колата. Едва успяваше да ги докосне с върха на краката си.
Ала не трябваше да спира. Трябваше да продължава напред. Трябваше да стигне до черния пушек приличащ на мастилено петно на фона на яркосиньото небе.
Най-сетне стигна до дима и до сребристия корпус на самолета, гладък като куршум. Пушек и пламъци изригваха от него на равни интервали.
Слезе от колата. Чарли, не, не!
Но почакай! Слава богу! Той седеше в пилотската кабина. Замаяна от облекчение, тя се разсмя. Това е било част от шоуто. Пушекът. Огънят. Не бяха ли наистина само част от представлението с цел да задоволят публиката? Но да, разбира се. Чарли винаги държеше хората да получават най-доброто срещу парите си.
Той я погледна и й се усмихна. Намигна й и каза нещо, но тя не можеше да го чуе заради експлозиите, продължаващи да избухват от горящия самолет. Сега той трябваше да излезе. Би могъл да пострада. Затича се към него, но вместо да се приближава, все повече се отдалечаваше от обгърнатата в пламъци машина.
Все още усмихнат, Чарли вдигна ръка да и помаха. Не! Не! Единият му пръст вече гореше. После другият. И следващият. Докато цялата му длан бе обзета от пламъка. И тогава…