— Не е зависело, глупости! Та вие сте били негова съпруга!
— Но не и негов надзирател!
— Значи той ви каза: „Впрочем, Кирстен, искам да правя лупинги и тоно с триста километра в час“, а вие сте му отговорили: „Чудесно, скъпи. Какво ще кажеш за кюфтета за вечеря?“ А през цялото време сте тръпнели от ужас и сте преживявали кошмара, който продължава да ви измъчва?
Погледът й бе буреносен.
— Не беше точно така. Чарли не започна веднага да чупи световна рекорди и да прави неща, които никой дотогава не беше правил. Едва по-късно нещата станаха опасни.
Райлън скочи от стола и се надвеси над нея.
— По-късно? Но защо по-късно? Какво толкова особено се е случило, че той е решил да поема такива рискове?
— Нищо.
Той я изгледа с неприкрито недоверие.
— Нищо — повтори тя упорито. — Просто като всеки друг мъж, нуждаещ се от предизвикателства…
— Кирстен, да поставяш нови рекорди и да правиш сложни фигури с високоскоростен самолет не е обикновено предизвикателство. Мили боже, нищо чудно, че сънувате кошмари. — С рязко и неочаквано движение Райлън я издърпа от стола и я притисна към себе си. — Когато това се случваше, Рам успокояваше ли ви?
— Да.
До мозъка на костите си той почувства, че тя го лъже. Пръстите й трескаво мачкаха предницата на ризата му, сякаш се опитваха да уловят нещо, което цял живот й бе убягвало. В гласа й се долавяше отчаяние, което му подсказваше, че тя самата иска да повярва в онова, което му говори.
— А на мен ми се струва, че на вас само ви се е искало, но той не го е правил — меко отбеляза Райлън.
Кирстен понечи да възрази, но от устните й не се отрони и звук. За един дълъг момент погледите им се срещнаха. После тя сведе глава.
— Прав сте. Чарли презираше кошмарите ми, защото не можеше да ги разбере. Съчувстваше ми, но ги смяташе за нещо детинско, което ще отшуми с времето.
Райлън привлече треперещото й тяло към себе си и погали с длани гърба й.
— Значи снощи, когато протегнахте ръце към мен, решихте, че е Рам. Искали сте да е той, да получите най-сетне от него утехата, която винаги ви е отказвал.
— Предполагам.
— Кирстен?
— Хм?
— В кой точно момент разбрахте, че съм аз, а не Демън Рам?
Тя вдигна към него очи, в които се четеше болка и объркване. След това отблъсна ръцете му и напусна стаята.
— Не го оставяй да те пусне. Дилън! Не го оставяй да те пусне!
Загледан в лицето на жертвата си, Райлън се разсмя. Тъмните блестящи очи на момчето много приличаха на неговите. Косата му също имаше неговия цвят, но се къдреше леко около врата и над челото.
Райлън лежеше по гръб на шезлонга до басейна с разтворени колене и придържаше гърчещото се, ритащо дете. През няколко минути разхлабваше хватката си и се преструваше, че ще го изпусне във водата. Момченцето пищеше и надаваше викове, които постепенно преминаваха в смих.
Всеки път майка му, застанала наблизо, се задъхваше от престорен ужас и подхвърляше:
— О, не! О, не, ей сега ще те изпусне!
Беше дългокрака и руса. Облечена в дълга хубава рокля и сандали с тънки каишки, със свободно пусната коса, развяваща се всеки път, щом плеснеше с ръце, тя изглеждаше много красива.
— Приятелю, вече си прекалено тежък, за да играем на тази игра — отбеляза Райлън и пусна момченцето на земята.
Точно в този момент покрай стъклената врата на терасата мина Кирстен. Беше излязла от къщи преди няколко часа, очевидно да направи някои покупки. Бяха изминали три дни от разговора им за нейните кошмари и безразличието на съпруга й към тях. Оттогава тя непрекъснато го отбягваше. Дните си преварваше в кабинета, докато Райлън разглеждаше списания и албуми със снимки на Рам. След вечерята, преминаваща в мълчание, се прибираше в спалнята, оставяйки госта да се развлича както намери за добре.
Същата сутрин се бе държала студено като ледения сок, който Алис им беше приготвила. Кирстен набързо бе изпила своя и бе изчезнала с мерцедеса си.
Сега, през слънчевата тераса, погледите им за миг се срещнаха, преди тя да се скрие в сянката на къщата.
— Ти съвсем го изтощи, Дилън. Време е да си вървим — обади се русата жена. Беше забелязала безмълвната поява и изчезването на Кирстен.
Райлън нямаше представа защо не ги беше запознал. Нямаше причина да не го прави. Даде си сметка, че поводът за нежеланието му беше по-скоро Кирстен, отколкото Черил.
— Защо трябва да си тръгвате толкова скоро? — попита той любезно. — Не го виждам много често, Черил.
— Знам. И двамата сме много заети. Почти нямате възможност да прекарвате повече време заедно.
Безпредметно беше да спорят. Тя бе права, а той не можеше да иска от нея да съгласува ангажиментите си с неговите. Не би било честно.