Кирстен бе заела предишното си място зад бюрото и го слушаше, подпряла главата си с ръце.
— Гимназиален учител. Преподавателка по английски. Не мога да повярвам. — Внезапно вдигна очи и го изгледа подозрително. — Не си измисляте всичко това, нали?
Той вдигна телефонната слушалка и я протегна към нея.
— Обадете им се. Кодът е…
— Ооо, добре, вярвам ви — извика тя, дръпна раздразнено слушалката и я върна на мястото й. — Само дето никога не съм си представяла вас заедно с родителите ви. Толкова е…
— Прозаично?
— Да. И не само това…
— Жалко? Недостойно?
Раменете й се отпуснаха, сякаш я измъчваше чувство за вина.
— Защо винаги с такава готовност вярвате в най-лошото за хората?
Той пренебрегна въпроса й с усмивка.
— Каква история би ви се харесала повече? Например, че майка ми е била стриптийзьорка в нощен бар във Вегас? На мен повече ми допада онази за сляпата циганка.
Кирстен се посмя от сърце, преди да го попита сериозно:
— Примирявате се с всички клюки само за да ги предпазите!
Той кимна и си помисли, че няма нищо против да вижда това лице с огромните очила срещу себе си на масата за закуска до края на живота си. От надигащите се у него емоции почувства стягане в сърцето. Дявол да го вземе, и ако това не беше любов!
— Благодаря ви, че го разбрахте, Кирстен — каза той дрезгаво.
— Не бързайте да ми приписвате чак такава чувствителност. Когато ви видях за първи път на терасата с Черил и детето, аз…
— Изпитахте ревност.
— Това вече го казахте — сряза го тя раздразнено. — И сега, както преди малко, категорично отричам.
Като мафиотски бос, какъвто веднъж бе играл в един филм, той я сграбчи за пуловера, насила я издърпа от стола, накара я да заобиколи бюрото и впи устни в нейните. Целуваше я жадно, грубо, докато накрая устата й се разтвори и езикът му проникна в нея.
Устните й бяха зачервени и влажни, когато най-сетне я освободи и тя се отпусна обратно върху стола.
— Ревнувахте — повтори той убедено.
Шеста глава
Някой беше подредил караваната му. Райлън беше благодарен на незнайния помощник. Беше я оставил разхвърляна като след буря, но в негово отсъствие дрехите бяха изпрани и подредени, съдовете в малката мивка бяха измити и прибрани, а кошчетата за боклук — почистени. В края на краищата всичко се бе превърнало в хладно, неуютно и сравнително тихо място — въпреки глъчката откъм снимачната площадка.
Впрочем снимките се правеха близо до дома на семейство Рам. Пътят му бе отнел само час с мотора. Местността обаче беше толкова закътана, че би могла да се намира и на другия край на света. Пейзажът, който трябваше да наподобява този на град Абилен в Тексас, приличаше по-скоро на пустиня. Нямаше нито едно дърво, под чиято сянка да намерят убежище от прежурящото слънце.
В караваната на Райлън, паркирана в периферията на площадката, беше мрачно. Климатичната инсталация бръмчеше като монотонен напев на медитиращ религиозен фанатик. Актьорът се наслаждаваше на спокойствието, докато режисьорът и техническите работници се занимаваха с декорите.
— Влезте! — извика той, когато някой почука на вратата.
На прага се появи асистентката на режисьора — пълна млада жена на име Пат, която буквално вземаше под солидното си крило всекиго от екипа и винаги се държеше по майчински покровителствено.
— Готови ли са? — запита я той.
— Шегуваш ли се? Ще им трябва доста време. Имаш ли нужда от нещо? Бира? Храна? Момиче?
Подобни предложения му бяха правени дискретно и преди. Всеки от бранша, включително и той, ги приемаше като нещо съвсем естествено. Откога в такъв случай тази установена система бе започнала да му се струва отвратителна?
Откакто се бе появила Кирстен.
— Не, благодаря.
— Той — започна жената, визирайки режисьора — ме изпрати да те попитам още веднъж дали няма да се съгласиш дубльорът да изпълни номера в последната сцена. Човекът е облечен и очаква най-после да ти дойде умът.
— Сценарият изисква максимална прилика с героя. Ще го направя сам.
— Ще бъде опасно, Райлън.
— Нали за това ми плащат.
Въздишайки примирено, тя попита:
— Тази риза няма ли нужда от пране?
— Да, ако обичаш — машинално отвърна той.