— О, да, смея. Смея да говоря и да правя всичко пред една дама, която е направила това, което направи ти преди малко.
Тя се извърна към него с всичкото достойнство, което успя да събере:
— Не исках да се любя с теб.
— Чудесно!
— Тогава какво си се разкрещял?
— Доста поизчака, докато решиш да кажеш „не“.
— Нямах намерение да стигаме толкова далеч.
Той също стана от леглото и се усмихна иронично.
— Така ли? Затова ли Рам е желаел така отчаяно да умре? Да не би да му се е налагало да замества сексуалните удоволствия с въздушни трикове?
Кирстен закри ушите си с ръце.
— Спри! Онова, което стана между нас, няма нищо общо с Чарли!
Райлън изрази мнението си по въпроса с една-единствена ругатня и тръгна към вратата. Но преди да излезе, се обърна към нея и закопча ципа си с обидно усърдие.
— Ще запазя това за някоя, която ще го оцени.
Сега, след като бе премислил всичко, реши, че е прекалил. Думите му не изглеждаха толкова остроумни, както му се бяха сторили в началото.
Бях доста груб, опита се той да омаловажи вината си.
Не, нямаше извинение. Един зрял мъж трябваше да умее да овладява възбудата си. Нали това го отличаваше от животните. Хората отдавна не живееха в пещери и се бяха научили да приемат с достойнство отказа от страна на жената.
Тя не трябваше да позволява нещата да стигнат толкова далеч.
Наистина не трябваше. Но разумът му казваше, че Кирстен не бе планирала предварително поведението си. Тя беше готова и го желаеше точно колкото и той нея. Не тялото й бе казало „не“. Нещо друго я бе накарало да промени решението си в последния момент. Нещо в ума й. Или в сърцето.
Но аз не исках това: чук-чук, благодаря ти, красавице. Нищо подобно. Аз я обичам.
Следователно би трябвало да прояви повече търпение и разбиране, вместо да се нахвърля върху нея.
Отново седна на пясъка и се загледа във вълните, плискащи се в брега. Райлън бе намерил своето извинение за поведението си предната вечер. Нарече го любов. А да си влюбен е нещо като болестно състояние.
Беше чел за мъже, които обичат от разстояние, без изобщо някога да консумират вечната любов, която изпитват към жените. Беше много въодушевяващо да мисли, че съществува син на Адам с толкова чист дух и подобно благородство. Но не му се вярваше, че това е възможно в действителност.
Сексуалността беше съществена част от него. Също като характерната извивка на веждите му, походката и леко дрезгавия му глас. Не би могъл да я промени по своя воля. Обичаше Кирстен Рам с цялото си същество, следователно и с нея.
Но дали тя обаче щеше да откликне някога, поне що се отнасяше до това?
Какво не беше наред с нея? Физически — нищо. Тялото й реагираше съвсем нормално. Вероятно всичко се свеждаше само до това, че бе все още влюбена в Чарли Рам. Демън — типичният американски чаровник. Мъж с пленителна усмивка и магнетично обаяние. Богат и много известен. Нищо чудно, че го е обичала до полуда.
Но вече бяха изминали две години от неговото самоу… така де, от неговата смърт. Тази жена бе готова да обича друг мъж, независимо дали го осъзнаваше или не.
Значи пред Райлън имаше две възможности Или да захвърли кърпата в ъгъла, да си замине и цял живот да се чуди какво ли е могло да се случи. Или пък да остане, да я изяде с парцалите, ако се наложи но да открие корените на отвращението й към секса и след това да ги унищожи, дори и да умре, опитвайки се.
Изправи се и изтърси пясъка от късите си панталони. Докато изкачваше на бегом стълбите, се почувства така, както когато веднъж неговият импресарио го бе посъветвал: „Не бих си направил труда да се обаждам на този продуцент, Райлън. Ролята във филма не е подходяща за теб. Дори и да ти я дадат, ще се провалиш. Това ще бъде краят на кариерата ти.“
Ала Райлън бе твърдо решен да получи ролята и да направи от филма хит.
И бе успял и в двете.
Кирстен се бе свила в ъгъла на един от кожените дивани в кабинета на Рам, когато Райлън, избръснат и преоблечен, седна до нея.
Без дори да я поздрави, той започна:
— Трябваше да ме зашлевиш.
Тя вдигна към него сериозното си лице.
— Хрумна ми подобна мисъл.
— Защо не го направиш сега?
— Не е в стила ми.
— Давай. Направи го. Може да се почувстваш по-добре.
Устните й се изкривиха в тъжна усмивка.
— Съмнявам се.
— Ще приемеш ли извиненията ми?
— За какво?
— Задето се разкрещях като хулиган, измамен от проститутка.
Усмивката й стана по-широка.
— Ще ги приема, но само ако и ти приемеш моите.
— За какво?
— За това че не подминах гнева ти.
— Прощавам ти — каза той и добави: — Но не съм сигурен, че някога ще мога да го забравя.