— Мисля, че вие и вашият агент търсите само сензация за обществеността, мистър Норт. Но това не ми харесва и не искам да имам нищо общо с него.
— Нима някога съм търсил сензацията?
Тя сведе поглед към пода.
— Не.
— Тогава?
— Може би това, че ги отбягвате, само по себе си е сензация.
Райлън винаги с удоволствие бе изучавал човешката натура. Дори като дете бе наблюдавал реакциите на хората и бе анализирал мотивите им. Възраженията на Кирстен против идеята му не бяха искрени. Сините й очи не потвърждаваха онова, което казваше. Тя говореше едно, но мислеше друго. Искането му бе прието не само с нежелание, но и със страх. Защо? От какво би могла да се страхува? От него?
— Не искате аз да изиграя ролята на съпруга ви във филма, нали?
— Не.
Всеки друг би се поколебал да му отговори така искрено. Той изпита уважение към куража и честността й.
— Защо?
— Моят съпруг беше общителен, приятелски настроен и великодушен. Обичаше почитателите, които се тълпяха около него, и можеше да прекара часове наред на едно място, давайки автографи, за да им достави удоволствие.
Докато говореше, тя разсеяно крачеше из стаята. Неочаквано се обърна към него:
— Докато вие, точно обратно — държите се настрана от публиката си. Обвивате се в тайнственост. Никога не съм чувала някой да ви описва като дружелюбен, общителен или великодушен. По-скоро говорят противоположното. Вие сте избухлив, темпераментен. И не се… не се усмихвате достатъчно, за да можете да изиграете съпруга ми.
— Може би той е имал повече поводи да се усмихва, отколкото аз. — Райлън още веднъж я унижи, отчасти защото искаше да я подразни, отчасти защото я харесваше, когато беше ядосана. — Може би вие сте били причината, поради която Демън Рам се е усмихвал толкова често. Точно това искам да разбера.
Очите й заблестяха от възмущение при този дързък намек. Не можеше да я обвинява. От собствен опит знаеше колко е неприятно да се отнасят с теб като с играчка, предназначена да забавлява онзи, който я навие.
С глас, студен като ледена висулка, тя попита:
— Не е ли малко късно да се притеснявате за убедителността на ролята си? Мислех, че филмът е почти завършен.
— Така е. Гледали ли сте кадри от него.
— Не.
— Бяхте поканена лично от режисьора.
— Не исках да гледам филма. И сега не желая.
Райлън беше изумен.
— Но защо?
— Бях омъжена за летец от висшия пилотски състав. Когато изпращах сутрин съпруга си на работа той не отиваше в някой приятен и удобен офис. Достатъчно трудно ми беше, докато пишех за събития, която бих предпочела да забравя. Не искам да видя части от книгата си… от неговия живот, пресъздадени във филм.
Имаше още много, много въпроси, които искаше да й зададе, но реши да ги остави за по-подходящо място и време.
— За ваша информация, продуцентът и режисьорът са повече от доволни от играта ми до момента. Те смятат, че съм успял да уловя усмивката на Рам, както и публичния му имидж.
— Поздравления. Тогава защо сега сте се притеснили за ролята?
— Неговия публичен имидж, мисис Рам. — Той се изправи и застана до нея край прозореца с изглед към залива Сан Диего. — Гледах и изчетох много интервюта, събрах цялата информация за покойния ви съпруг, до която успях да се добера. Да-а, чувствам се така, сякаш съм влязъл в неговата кожа.
Извърна се леко, за да може да я вижда.
— Но какъв е бил той извън славата? В личния си живот? Не мисля, че съм разбрал що за човек се крие зад легендарната му усмивка.
— Знаете, че беше изключително смел.
— Или глупав.
Когато тя му възрази, Райлън разбра, че е отишъл твърде далеч.
— Необходими са доста здрави нерви за полетите които правеше. Как се осмелявате да допуснете че…
— Вижте, мисля, че Рам наистина беше куражлия но сигурно му е липсвало сиво вещество, щом дори си е помислил да извърши някои от полетите, които правеше. Това не означава, че му отнемам нещо, отричайки смелостта му. Разбрахме ли се? — Тя не отговори, но го изгледа с неприкрита враждебност. Прокарвайки ръка през косата си объркано, задето тя не схваща мисълта му, той опита отново: — Искам да вляза в главата му!
— Неговият живот е като отворена книга. Буквално. Ще ви изпратя копие от ръкописа си, след като го завърша.
Райлън поклати глава:
— Не е достатъчно. Необходимо ми е да се докосвам до нещата, които той е пипал всеки ден. Да слушам музиката, която е харесвал. Да ям любимата му храна. Да обитавам стаите, в които е живял той. -Пъхна палец в гайката на дънките, които носеше без колан.