Петък, 5 декември. — Сушата е може би на няколко десетки мили, а аз не мога да я стигна. Нямам вятър. Изнемогвам. Ако продължава така, лодката ще стигне брега, ала с мъртъв стопанин. Отново слънце — никакво облаче! Вече нищо не разбирам, не зная къде съм. Искам само едно, ако лодката пристигне с трупа ми, нека някой отиде от мое име дa зашлеви автора на книгата за корабокрушенци. Тя сякаш е написана с единствената цел да убие духа на онези клетници, които ще имат нещастието да си я купят. Ето какво е написал: „По-големият брой птици фрегати означава, че сушата е на около сто мили.“ От осем дни аз видях не една и две фрегати, а съм преплавал около триста мили.
Малка загадка: да кажем, че изминавам около сто метра в час, след колко време ще съм изминал сто и петдесет километра, които ме отделят от сушата, ако изобщо има суша?
Изтощен съм. Ако пропадна, то ще е наистина защото всичко се обяви против мен. Никакъв вятър; изтощително слънце. Вчера валя като из ведро около мен — а нито капка върху мен самия. Ужасно! Ветрилото ми плющи отдясно наляво. Ясно е — пасатът. Определение на пояса на пасатите: пояс, където в същност никога не духа вятър. Дори не мога да разбера дали не съм в Черното гърне. По това време на годината то е на пет градуса север, а на подобна ширина щях вече да съм стъпил на сушата.
Отчаян съм безмерно. Джек казваше: „Ще се провалим, защото ни чакат бури, хали и тайфуни.“ А аз се провалям, поради пълно безветрие. О! Да можех само да подам едно SOS! Да можех само да се окъпя!
Неделя, 7 декември. — Все тъй нищо не се вижда, но сушата не би трябвало да е далече (тук почеркът ми е стегнат, като преди). Трябва заради Жинет, Натали, Рено и Ан да пристигна жив, ала това е ужасно.
Слънцето е неумолимо. Жаден съм. Водата ми привършва, остават ми най-много пет литра. Като си спомня, че изхвърлих толкова вода зад борда! С литри! С литри! Ловя малко риба, но ми стига. Би било ужасно, ако се наложеше отново да пропия морска вода и сок от риба.
Може да се каже, че всичко се е съюзило срещу мен; вятърът отново се появи, но ме запраща на юг. Наистина нямам късмет. Толкова по-зле. Тръгвам на юг. До остров Гренейда имам да се мотам още двеста и четирийсет мили. Отклонението от водните течения ме забави много.
По всичко личи, че сме до сушата, само дето самата суша я няма. Дъсчици плават тук-там. Следва ме стадо риби, които ми приличат на кефали. — Все неща, които не могат се види в сърцето на океана. Но аз искам, сушата, сушата искам да видя!
Чудото стана в една сряда!
В ония дни бяха нужни много усилия, за да стана сутрин.
Обикновено се събуждах почти с изгрев слънце, но не бързах да огледам хоризонта, тъй като предварително знаех, че нямаше да се е променил. И тъй, чаках легнал чак докато слънцето не се дигне на хоризонта и не ме опърли с лъчите си. Този път към десет часа хвърлих поглед наоколо и подскочих като ударен от електрически ток. Извиках на глас: „Кораб!“ И наистина, откъм задния ми десен борд, на около две и половина мили от мен, един параход се канеше тъкмо да ми пресече пътя. Това беше голям товарен кораб, около седем хиляди тона. Движеше се бавно (изглежда, не ме бяха забелязали). Грабнах хелиографа, за да се опитам да направя „зайче“ на някого от екипажа, като дете, което се опитва да дразни минувачите. След известно време, което ми се стори невъобразимо дълго, от кораба най-сетне ме забелязаха. Корабът смени посоката и се насочи към кърмата ми.
Стигна до мен и капитанът се провикна в рупора си:
— Will you any assistance?4
— Juste the time, please, and my exacte longitude5 — отвръщам аз.
— 49°50′.
Бях точно с десет градуса, тоест с шестотин мили по-далече от мястото, където мислех, че съм стигнал. Зашеметен, сякаш някой ме бе халосал с чук по главата, отчаян до дъното на душата си, аз хващам гребното кормило, за да се приближа до кораба, повтаряйки си трескаво: „Толкова по-зле! Петдесет и три дни, стига толкова!“
Заставам до кораба — голям товаро-пътнически кораб, идващ от Ливърпул. Качвам се на борда. Капитанът веднага ми предлага:
— Ще ви натоварим с лодката заедно. Отиваме в Джорджтаун — Британска Гвиана, ще ви вземем със себе си.
Първом се съгласявам, но веднага се сещам за Сиди-Ферюк. Виждам как приятелите ми, моите моряци от Булон, клатят глави:
„Е, какво. Не можа да го прекосиш тоя Атлантик, а?“