Джес стои права в кухнята, притиснала към рамо телефонната слушалка, докато взема купчина папки от разположения по средата на помещението кухненски блок, за да ги напъха в предварително приготвени кашони. Облечена е в черни панталони и подходящо яке, а широката яка на бяла риза се е разперила подобно на криле, за да покаже новото перлено колие, което Майк й е подарил за рождения ден. Джес отговаря за годишната пролетна разпродажба на занаятчийски произведения, организирана в „Свети Стефан“ за финансиране на следучилищната занималия към църквата. Нейният помощник я е изоставил в последния момент, тъй като някой в семейството се разболял, и затова, само седем седмици преди началото на панаира, върху плещите на Джес се стоварва цялата му организация.
Тя вдига поглед от кашоните, изненадана от неочаквано ранното му завръщане.
— Свършихме по-рано — шепне Майк. Целува я по челото, преди да измъкне една бира от хладилника.
— Ще трябва да ти се реванширам за това. — Джес оставя слушалката, изглежда изтощена.
Майк пита:
— Срещата с отец Джак остава ли?
— Остава. Много сняг ли е навалял?
— Улиците са наред. Вече чистят.
Джес кимва с въздишка.
— Шърли закъснява. Проблем с колата. След като вече си се върнал, чудя се дали не можеш ти да погледаш Сара, когато се прибере…
— Тръгвай. Кога ще си дойдеш?
— Вероятно няма да е преди седем.
— Искаш ли аз да сготвя?
— Стековете са размразени в хладилника. Останалото ще свърша, когато се върна.
Джес грабва бележника и палтото и се устремява през задната врата към гаража.
Десет минути по-късно Майк се е разположил върху разтегателното кресло в дневната с втора бира и днешния брой на „Глоуб“, когато забелязва червената хонда на Шърли Чеймбърс да влиза в алеята.
Сара е шестгодишна, най-малката в класа, и докато я гледа как тича по паважа към входната врата с подскачаща върху гърба раничка „Барби“, как маха за довиждане с едната ръка към госпожа Чеймбърс, а с другата тика нагоре очилата си, Майк се пита кога ли ще се разтичат хормоните на растежа, за да догони останалите деца в нейния клас.
Входната врата се отваря и Майк чува как Фанг, огромното, топчесто пале, порода булмастиф, което са й подарили за Коледа, да се спуска на бегом от горния етаж. Майк скача на крака и тича към антрето тъкмо в момента, когато Фанг вече е на най-долното стъпало и се хвърля върху Сара с всичките си двайсет и кусур кила, за да я събори по задник. Очилата падат и се плъзват по пода. Сара писва.
— Няма нищо, Сара, държа го. — Майк хваща Фанг и кутрето облизва брадичката му, докато маха опашка с двеста оборота в минута. Сара върти глава наляво-надясно, търсейки очилата си, понеже вижда всичко размазано.
— Очилата ми, тате.
— Помни какво съм те учил.
— Искам си ги — повтаря Сара с потръпващи устни. — Нищо не виждам без тях.
Няма да се втурне сега при нея. Достатъчно е, че Джес го прави. Ако очилата на Сара паднат, а те падат често, понякога по пет-шест пъти на ден, ако се спъне или чукне леко главата си, и Джес е вече там да я спасява. Майк добре знае, че този свят обича да ти показва среден пръст, а когато го стори, със сигурност няма да помоли за извинение или да предложи приятелска ръка. Понякога даже ти го показва още един път. Още по-голям.