Мъжът с белега (който наричаше себе си Дейвид Елис) кимна без да отмества поглед от съдията, който сега говореше за британската или американската националност на подсъдимия. Какъв шум бяха вдигнали за това! Никой не би се усъмнил в неговата националност, ако го пипнеха, помисли си той с тревога. Нямаше да има никакво съмнение за него, ако го изправеха на подсъдимата скамейка.
„Веднага разбрах, че това е гласът на подсъдимия.“
Е, той бе помислил за това. Нямаше да го хванат така лесно, както подсъдимия. Знаеше, че ще познаят гласа му, ако го чуят отново и затова бе взел предпазни мерки.
Онзи инспектор бе разпознал гласа на подсъдимия. Капитанът от разузнавателния полк също го бе разпознал и то в мига, в който го бе чул. Какъв глупак, да заговори и двамата офицери. За какво е мислел? Търсил си го е, така е било, сам си го е търсил.
Е, той не се оказа такъв глупак. Разбира се, превръзките помогнаха, но това беше само част от плана му. Когато най-накрая ги свалиха, той не си отвори устата, не пророни нито дума. Държаха се добре с него. Решиха, че е в шок. По-късно, когато дойде време за разпити и трябваше да говори, той бе подготвен. Изумително е до каква степен едно камъче под езика може да промени нечий глас. Неясната му реч, според тях, бе част от симптомите и те нито за миг не се усъмниха в него. Но той не можеше да говори с камъче в устата цял живот. Това го тревожеше. Англичаните имаха дълга памет. Една погрешна стъпка и можеше да бъде на мястото на подсъдимия. Толкова е лесно да забравиш, че хората познават гласа ти. Човек може да заговори без да мисли. Поискаш пакет цигари или вестник, поръчаш си ядене, а в следващия момент виждаш как хората те гледат изумени и съзнаваш, че си забравил да сложиш камъчето в устата си.
След като прекара два-три дни в Лондон и се усъмни, че на няколко пъти се е издал с гласа си, Елис реши, че не може повече да се излага на такива рискове. Докато измисли нещо по-сигурно трябваше да се преструва на глухоням. Стигна дотам, че научи азбуката на глухонемите. Но не можеш да ходиш насам — натам и да ръкомахаш пред тези, които не познават знаците. Така общуваше с определен кръг хора, но за останалите трябваше да използува камъчето. Налагаше се да промени гласа си завинаги, но не знаеше как. Не беше предвидил, колко лесно може да го издаде той и колко бдителни са хората. Ето например подсъдимият. Казал само: „Ето още дърва“, а те се нахвърлили върху него. Даже стреляли по него.
Елис бе дошъл на процеса, готов за неприятности. В Олд Бейли беше като в устата на вълка, ако изобщо можеше да си там. Наоколо беше пълно с полицаи и офицери от военното разузнаване. Не можеше да си позволи неволна грешка и затова държеше камъчето в устата си. Не го извади нито веднъж.
Дебелата жена му говореше отново.
— К’во се туткат тия. Що не свършват вече? Нали го знаят кой е. Гласът е достатъчен. Защо не карат по-бързо?
Елис се намръщи, направи опит да се измъкне, но дебелото й тяло го заклещи до стената и той не можа да помръдне.
— На ти един сандвич — каза тя великодушно. — Ще се мотаят целия следобед. Човек огладнява като слуша тая говорилня. К’во целят всъщност? Мислиш ли, че тоя щъ се измъкне?
Елис поклати отрицателно глава, протегна мръсната си ръка и взе един сандвич. Не беше обядвал и червата му къркореха, но не възнамеряваше да пропусне нито една дума от тази юридическа битка. Ако не беше толкова хитър, това съвсем спокойно можеше да бъде собственият му процес. Атмосферата в залата, думите, реакциите на говорящите го хипнотизираха. Сякаш присъстваше на собственото си погребение. Елис прие сандвича с благодарност и се обърна, за да изплюе камъчето в ръката си.
— Атака — прошепна жената, като кимаше и се усмихваше. Лицето и бе кръгло, червено и засмяно. Малките и кафяви очи светкаха. — Набивай. Имам предостатъчно. Обичам да си похапвам. Не че в това време можеш да си намериш храна: опашки… опашки, непрекъснато.
Елис кимна. Нямаше да си отваря устата, каквото и да му говореше тя. Захапа пресния хляб и бавно задъвка. Бедните знаят как да се грижат за себе си, помисли си той с горчивина. Сирене и туршия, докато един човек чакаше да умре.
Съдията четеше извадки от изявлението на подсъдимия:
„Възползвам се от възможността да направя предварително изявление относно причината да отида в Германия и да говоря по германското радио. Не съм се ръководил от желание за лични облаги, материални или някакви други, а само от политически убеждения.“
При тези думи Елис трепна. Неочаквано го жегна съвестта му. „Не съм се ръководил от желание за лични облаги…“
Не би могъл да каже това за себе си. Всичко бе правил за лична изгода. Щяха да го докажат много лесно, каквото и да измислеше той. Но можеше ли да очакваш нещо друго в тази страна, в, която не ти дават никакъв шанс. Или трябва да си завършил частно училище, или поне да имаш представителен вид, за да почнеш да печелиш повече от десет лири на седмица. Никой не гледа дали си умен и способен. Без значение е колко усилено работиш във вечерното училище, за да се усъвършенствуваш. Важното е кой е баща ти, какво училище си завършил, как си облечен.