Вече пътуваха към града, когато Нора най-сетне проговори.
— Дали ще е добре? — попита тя.
Съпругът й беше чувал въпроса толкова често, че машиналният отговор прозвуча като ръмжене:
— Разбира се.
— Действително ли мислиш така?
— Разбира се.
Дали си вярваше, или не, какво значение имаше в този момент? Тя беше заминала; не можеха да я спрат. Лутър стисна волана с две ръце и безмълвно наруга колите пред него, които постепенно намаляваха скорост. Не можеше да познае дали жена му плаче, или не, а всъщност не го беше и грижа. Единственото му желание бе да се добере до дома си, да облече сухи дрехи и да седне край камината с някое списание.
На три-четири километра от дома им тя внезапно обяви:
— Трябва да купя някои неща.
— Вали дъжд — отбеляза той.
— Въпреки това трябва.
— Не може ли да почакат?
— Ти остани в колата. Няма да се бавя повече от минута. Карай към „Чип“.
Той действително пое по посока към магазина, който ненавиждаше не само заради възмутително високите цени и надутите продавачи, но и заради отвратителното разположение. Естествено, дъждът не беше спрял, а и жена му за нищо на света не би предпочела магазин на „Кроджър“, пред който човек лесно можеше да паркира и да изтича до входа. Не, тя държеше да пазарува именно в „Чип“, където трябваше да си оставиш колата на специално определеното място и да извървиш пеш доста голямо разстояние.
Само че понякога изобщо не се намираха места на паркинга. Навсякъде беше пълно. Коли имаше и по противопожарните алеи. Десет минути изминаха в напразно оглеждане и накрая Нора нареди:
— Просто ме остави на тротоара. — Беше я изнервила неспособността му да намери подходящо място.
Той се вмъкна в някаква пролука близо до павилион за хамбургери и я подкани:
— Дай ми списъка.
— Аз ще отида — рече тя, но не много настойчиво. Лутър щеше да се втурне тичешком под дъжда, което бе известно и на двама им.
— Дай ми списъка.
— Само бял шоколад и половинка шам-фъстък — отдъхна си тя.
— Това ли е всичко?
— Да. Искам шоколадът да е „Логан“. Половин килограм. Шам-фъстъкът да е с марка „Ланс Бръдърс“.
— И нито едно от тия неща ли не може да почака?
— Не, Лутър, не може. Трябва да приготвя десерта за утрешния обяд. Ако не ти се ходи, просто млъкни и ще отида аз.
Той тресна вратата. На третата крачка уцели плитка локва. Студената вода намокри десния му глезен и бързо-бързо се стече надолу в обувката. Лутър застина за миг, спрял дъха си, сетне продължи на пръсти в безнадеждно усилие да избягва локвите, като в същото време се пазеше от колите.
Веригата „Чип“ вярваше във високите цени и ниските наеми. Въпросният супермаркет се намираше в странична уличка и всъщност не се виждаше отникъде. В съседство имаше магазин за алкохол, управляван от някакъв европеец, който твърдеше, че е французин, ала слуховете говореха, че е унгарец. Английският му беше ужасен, но пък добре бе усвоил езика на възходящото ценообразуване. Нищо чудно да се бе поучил от опита на „Чип“ в съседство. Всъщност всички магазини в Търговския район, както се наричаше кварталът, се придържаха към правилото, че колкото е по-скъпо, толкова по-отбрана ще е клиентелата.
На всичко отгоре магазините бяха претъпкани с народ. Още един Дядо Коледа дрънчеше със звънец пред витрината на деликатесния. „Рудолф, северен елен с нос червен“ ехтеше от невидима тонколона, монтирана пред „Майка природа“, където маниаците суровоядци несъмнено още бяха по сандали. Лутър ненавиждаше този магазин и кракът му не стъпваше в него. Нора купуваше оттам разни треволяци, чието предназначение така и не бе успял да разгадае. Възрастният мексиканец, собственик на магазинчето за пури, весело окачваше лампички по витрината, стиснал в ъгълчето на устата си лула, от която зад него се виеше дим на фона на изкуствения сняг, който се сипеше по изкуствената елха.
Голяма беше вероятността по-късно да завали истински сняг. Купувачите не губеха нито минута, влизаха и излизаха от магазинчетата с твърда решимост. Лутър вече усещаше десния си крак като в леден ботуш.
На изхода на „Чип“ не се виждаше нито една свободна кошница, което, естествено, беше лош знак. На Лутър не му беше нужна кошница, но това означаваше, че навалицата е огромна. Пътеките между рафтовете бяха тесни, а стоките — подредени по най-безсмислен начин. Каквото и да искаше да купи човек, налагаше се поне пет-шест пъти да кръстоса пространството от единия до другия край.