— Та колко гости са ви нужни?
— Всички да се чувстват поканени — отвърна Лутър. — Всички от нашата улица.
— Да, цялата улица — добави Нора.
— Колко от вашите ще бъдат в участъка тая вечер? — попита Фромайър, като погледна към Кистлър.
— Осем души.
— Може ли да дойдат и фелдшерите, и пожарникарите? — кимна Вик към Нора.
— О, да, всички са поканени.
— А също и полицаите — добави Лутър.
— Много ще станат.
— Колкото повече, толкова по-добре, нали, Лутър? — въодушеви се Нора.
Лутър се уви по-плътно в одеялата и отвърна:
— Да, на Блеър страшно ще й хареса.
— Ами коледарчета? — продължи да пита Фромайър.
— Колко хубаво би било да дойдат.
Помогнаха на Лутър да влезе в дома си и докато стигне до кухнята, той вече пристъпваше сам, макар да куцаше. Кендъл му остави пластмасов бастун, а той се закле, че нямало да го използва.
Когато останаха сами в хола, при елхата на Трогдън, Лутър и Нора поседяха мълчаливо пред запаления огън. После заговориха за Блеър. Напразно се опитваха да отгатнат доколко е вярно това за годеника, дали наистина ще им стане зет. Лутър отново се запритеснява за Енрике, по-точно колко ли е мургав този доктор, но нищичко не каза. Още не се беше съвзел от премеждието, тъй че не намираше сили да проявява високомерие.
Двамата бяха безкрайно трогнати от сплотеността на съседите си. И дума не отвориха за пътешествието.
Нора си погледна часовника и обяви, че е време да се приготви.
— Как ми се иска да имахме камера — рече тя на излизане от стаята. — Да те снимам как висиш с главата надолу пред очите на половината град. — Смехът й отекна по коридора.
Блеър се почувства леко обидена, като не видя родителите си да я чакат на изхода за пристигащи. Наистина им беше съобщила твърде късно, пък и летището гъмжеше от хора, те сигурно бяха заети с тържеството, но в края на краищата тя водеше у дома си своя любим, избраника за цял живот. Не каза нищо, разбира се, и двамата с Енрике забързаха по пътеката ръка за ръка, крачейки в пълен синхрон, като сръчно избягваха всякакъв сблъсък с тълпата, макар да се гледаха непрестанно в очите и да не се отделяха един от друг.
Никой не ги поздрави и когато застанаха край линията да изчакат багажа си. И ето че тъкмо когато потътриха куфарите към изхода, Блеър зърна двама полицаи, вдигнали табела, на която пишеше „Блеър и Енрике“.
Името на Енрике бяха написали погрешно, но пък нима това имаше значение в момента? Тя ги повика и двамата тутакси се отзоваха, грабнаха багажа и ги поведоха през гъстия човешки поток. Офицер Салино обясни, че шефът им лично изпратил полицейски ескорт за Блеър и Енрике. Добре дошла у дома!
— Тържеството е в ход — добави той, когато натикаха куфарите в багажника на полицейската кола, паркирана пред спрелите таксита в пълно нарушение на правилата. Втора синьо-бяла кола бе паркирана пред тяхната.
Южноамериканецът Енрике по навик се поколеба, преди да влезе в полицейската кола. Той се огледа притеснено — тълпите пешеходци, такситата, автобусите, опрели броня в броня, викащите изнервени хора, пазителите на реда, надули свирки. Хрумна му да побегне, но в следващия миг отново извърна очи към красивото лице на любимата си.
— Хайде — рече тя и той спря да се колебае. Нея би последвал навсякъде.
С включени светлини двете коли полетяха напред — стряскаха другите шофьори, принуждаваха ги да се отместват плътно вдясно, за да им направят път.
— Винаги ли е така? — шепнешком попита Енрике.
— Никога досега — отвърна Блеър. Какво хубаво хрумване, рече си тя наум.
Офицер Трийн караше с бясна скорост. Офицер Салино се усмихваше при спомена за увисналия надолу с главата Лутър Кранк пред очите на целия квартал. Нямаше да каже нито дума, разбира се. Блеър никога нямаше да научи истината, както гласеше заповедта на Вик Фромайър, който най-сетне бе успял да се свърже с кмета, пък и шефът на участъка си имаше слабост към него.
Наближавайки предградията, потокът коли се разреди, заваля лек сняг.
— По прогноза ще натрупа десетина сантиметра — подхвърли Салино през рамо. — В Перу има ли сняг?
— Само в планините — отвърна Енрике. — Но аз живея в Лима, това е столицата.
— Мой братовчед преди време замина за Мексико — започна Салино, но бързо млъкна, защото нямаше какво повече да добави. Братовчедът без малко не беше срещнал смъртта си, а Салино мъдро реши да не навлиза в разкази за разни ужасии в страни от Третия свят.
Блеър бе решила да закриля своя годеник от всякакви досадници на родна земя, затова побърза да смени темата:
— Досега валяло ли е? Май е рано за сняг.