Несъмнено в първите минути на нашето съжителство Григорий Йосифович се страхуваше от мен. Бях по-висок от него, по-широк в раменете, по-спортен тип. Но щом се отказах от затворническото арго и се върнах към прекрасния руски език, езика на Пушкин и Гогол, на тримата Толстоевци, на Бунин, Набоков и Аксьонов, с който език, да си призная, съм си служил през целия си съзнателен живот, — швейцарският Гриша се отпусна, живна, започна да се усмихва, с церемониални изрази ме помоли за лъжичка нес кафе. И общуването ни се отпуши.
Григорий Йосифович Бергер нямаше нито роднини, нито приятели на цялата територия на ОНД. Не получаваше колети. В есенните студове се носеше със същите дрехи, с които е бил облечен през лятото, в момента на задържането. Караше на баланда. Пушеше само ако в килията му настаняваха съсед, както в случая мен. Подгрята от кафето с шоколадче, смазана от лека ментова цигара с двоен филтър с активен въглен, речта на швейцарския поданик се заизлива непринудено и гладко.
Следващия час прекарахме в лека, дружелюбна беседа за всичко и за нищо. Поприказвахме си за швейцарските сирена, за швейцарските часовници, за швейцарските банкери, за швейцарския шоколад. За виенската опера. За мюнхенската бира. За холандските лалета.
Едва ли някога лефортовските стени бяха чували толкова плавни и изящни диалози. Напълно забравените от мен през последните три месеца думи и изрази: „благодаря“, „моля“, „с най-голямо удоволствие“, „наздраве“, „добър апетит“, „извинете“, „прощавайте“, „ще си позволя да не се съглася“ — прелитаха от единия към другия арестант леко и спокойно.
На обяд прибавих към рибената чорба няколко парчета салам — от оня, който ми беше подарил Демби, — а също сирене и зеленчуци. Швейцарският наркокуриер окончателно се развесели. Дори бръчките на порозовялото му личице сякаш се изгладиха.
Още преди вечеря ми разказа своята история.
2
Гриша Бергер започнал да практикува в унилата среда на седемдесетте години, след като се изучил в Харковския университет, и почти веднага си дал ясна сметка, че с крадците на колхозни кокошки и любителите на кървави пиянски побоища няма да добие нито пари, нито слава. Не че нямало и тогава в съветската страна талантливи обирджии на апартаменти и натрупали златен резерв фалшиви милиционери, и аферисти, и мошеници на едро — всякакви имало сред клиентелата, — но всички те, за ужас на Гриша, смятали затвора за втори бащин дом. Влезли веднъж на топло, обирджиите и мошениците предварително знаели, че присъдата е тежка, но пък продължителна, и никакъв адвокат за никакви пари няма да превърне очакваните седем години в три. Затова пък обирджиите и мошениците много обичали да изпълзяват от вмирисаните си килии за свиждане, да поседнат в светъл, просторен кабинет и да си побъбрят с адвоката за туй–онуй, да пушат донесените от него цигари с филтър, да хапват шоколад или дори пилешка кълка.
И тук Гриша открил своя малък Клондайк. Той започнал да взема за всяка визита при следствения малка, но фиксирана сума и му носил всичко, включително пари, писма от роднини, бележки с инструкции от останалите на свобода разследвани по същия случай. Подобни услуги, естествено, били незаконни и в случай, че го хванели, Гриша можел да очаква неприятности. Той знаел случай, когато един такъв заможен криминален тип след свиждане с адвоката си налетял на него на следващия ден в един от затворническите коридори. „Какво правиш тука?“ — попитал втрещеният пандизчия. „Чакам за дюшек“ — отвърнал мрачно адвокатът… Гриша бил наясно с рисковете. Но такъв бил избраният от него бизнес! Носел водка в гумени грейки, а в някои по-специални случаи и наркотици от най-леките до кокаин, който в онези наивни времена още се наричал „рай“. Слухът за храбрия адвокат, готов срещу скромно възнаграждение да пренесе в килията дори водородна бомба (неутронни тогава още нямало), се разнесъл от Бяло до Черно море. Гриша вдигнал цените на услугите и започнал да подбира клиентелата. Звездата му изгряла. Препускал от Киев до Питер и от Москва до Тбилиси и навсякъде се убивали да го търсят.
В крайна сметка услугите му пожелал вкараният по онова време в ленинградския затвор „Крести“ прочут валутен спекулант Радченко, чието ДЕЛО познавачите с право издигали до ранга на ДЕЛОТО на Рокотов и Файбишенко13. Радченко злоупотребявал с морфин и на петия ден на лютата абстиненция със зловещ шепот заповядал на личния си юрист, кандидата на юридическите науки Файфман, да прави, да струва, но да му достави в изолатора дозата на всяка цена. Или да намери човек, който да го направи. Скоро след това Гриша, пренесъл анално през зверската охрана пет грама прах, вече седял лице в лице с щастливия валутен спекулант. Двамата изтъкнати професионалисти си допаднали и в резултат Радченко предложил на Гриша уникален проект.
13
Ян Рокотов и Владислав Файбишенко — прочути нелегални спекуланти. Според събраните по делото им доказателства заедно с Дмитрий Яковлев са извършили незаконни валутни сделки в размер на около 20 милиона рубли (близо 20 милиона долара по официалния курс). Арестувани в края на 1959 година, получават през 1960 година присъди по 8 години затвор. Делото обаче е изискано лично от Хрушчов, който е възмутен от „меките“ присъди. Сроковете на подсъдимите са увеличени на по 15 години, но и това не задоволява първия секретар на КПСС. Така че спрямо подсъдимите е приложен закон, приет на 1 юли 1961 година. Случаят се преразглежда, законът се задейства с обратна сила, подсъдимите са осъдени на смърт и разстреляни. — Б.пр.