— Това не омръзва — тихо рече моят наставник и размърда впечатляващите си делтовидни мускули. — Пътят е светая светих. Той е основата на Общия Ход. Случва се, естествено — уморяваш се, скапваш се и тъй нататък. Но за мен е кеф. Най-важното е, че имаш заетост през цялото време… Опа! Чуваш ли? Цинк17 отстрани. Тегли! Не така, не така! Тегли се бързо, но равномерно. Сега развържи възела, разгъни парцала. Давай тука депешите, бележките де!… Та значи тук, на Пътя, всичко ти е наред. Смяната е дванайсет часа. През цялото време си в движение. Това е най-важното. Зает си, търчиш, ангажиран си, абе на готиното място си. Никой не те закача, а пък ти можеш да строяваш почти всичките…
От човешката вълна изплува индивидуален арестант с краста на корема и подаде на Джони бележка. Затворническото писъмце, прилежно запечатано в найлон, изглеждаше по вид и размери като дъвка. Взех документа, наричан тук „ксива“, проучих адреса — „За Б. 135“, прецених, че трябва да го отпратя нагоре и тръгнах да връзвам възела, но Джони ме спря.
— Не си струва да разкарваш „коня“ за една депеша. И без това не издържа повече от три седмици. Впрочем всяка смяна започвай с проверка на „конете“ да не се скъсат. Ако „конят“ не издържа тежестта на тялото ти, хвърляй го и заплитай нов.
— А с депешата какво да правя?
— Ще изчакаме да се съберат поне три-четири и ще ги засилим наведнъж. Изключение се прави само за спешните депеши и депешите от Общ Характер.
— Ама сега какво да я правя?
— Каквото щеш. Щом си я взел — край, отговаряш с главата си. Прибери си я в джоба. Дръпни ципа. Ако я изгубиш или, не дай Боже, я гепят ченгетата — излиташ от Пътя моментално. И аз заедно с тебе. Обикновено изхвърча цялата смяна. За последната година два пъти става така. Без мое участие, естествено.
— Жестоко.
— Няма как другояче — Джони строго навири пръст. — Тук е панделата! От всяка депеша може да зависи нечия съдба. Макар че деветдесет процента от пощата е плява. „Брато, прати захар и цигари, ако можеш.“ Понякога дори си пишат от скука. А ти поемаш целия риск… Опа, пак цинк. Тегли. Не тоя! Горния! Какво има?
— Заяде.
— Рипай горе. Пъхни го с ръка. Не така! Набутай го през железата!
Изпъшках.
— Не минава.
— Ами как искаш да мине! Навий си ръкава и ще стане.
С мъка набутах в пролуката между „ресните“ застопорилата се поща и скочих обратно.
— Имай пред вид: в различните бърлоги дупките между ресните са различни. Може при тебе пощата да мине без проблеми, а при съседите да се заклещи. Винаги го имай предвид. Ето, носят още две депеши… Не бързай. Провери дали са опаковани правилно! Не ги преопаковай — връщаш и да си ги оправят! Ксивата или колета си ги опакова изпращачът. Ако дойде някой от бърлогата да иска кибрит, запалка, найлон — няма да му даваш. Да си намери… Събери депешите. Увий ги в парцала. По-яко. Не така! Чакай, аз ще ги затегна… Връзвай сега възела. Сега цинкай. Не тропай силно. Че има едни отворковци — така млатят по стената, та чак ченгетата от портиерната ги чуват. Хайде, замина…
— Пак заседна.
Джони ме потупа по рамото.
— Качвай се горе, свръзка! Бутай! Бързо! Ами ако сега нахълтат ненадейно копоите, а ти си заклещил пратката между ресните? Гепят ли ти я — жална ти майка! Така че скачаш дванайсет часа непрестанно. Нагоре-надолу. Какво си се настанил там горе? Рипай долу, ония пак цинкат!
В килията има два прозореца. През левия минава пощата странично, през десния — нагоре и надолу. Прозорците са два метра над пода, а разстоянието между тях е десет крачки. След като изтичах няколко пъти натам и обратно, рипнах десетина пъти нагоре и скочих долу, плувнах в пот, навехнах си крака, одрах си ръката и се запъхтях.
Джони се забавляваше.
— Ще му свикнеш. Впрочем свали терлиците. На Пътя стой по чорапи. По е удобно за скачане. Изобщо сега, денем, поща, кажи го, няма. Нощес ще тръгне като из ведро. В Централа има десет хиляди арестанти и всички пей дават да общуват. Нощем е кошмар. Нямаш време един фас да дръпнеш. Затова смените се въртят: тази седмица ние с тебе сме денем, а Гиви Сухумския и Коля Пилата през нощта. Следващата седмица — обратното. Опа, цинкат! Тегли страничния! Чакай, аз ще го изтегля, че пак ще го застопориш. На тебе ти засяда, защото не теглиш правилно. Нали ти казах — бързо и плавно. Оттатък стената има водосточна тръба и пратката винаги се закача в нея…
— А този адрес какъв е?
— Аха — отвърна Джони, проучил поредната бележка. — Това е към другия корпус. Засилвай го нагоре, към „ГП-то“.
17
На затворническия жаргон думата „цинк“ означава предупреждение, парола, условен знак. — Б.пр.