— Сега си спомням, тя защитаваше много убедено позицията си. Какво е станало с нея? — попита Елинор.
— Самоубила се е — отвърна Торин. — Превърнала се в постоянен прицел на тролове след появата си по телевизията. Нали знаете за какво става дума: „Толкова си грозна, че и за изнасилване не ставаш“, „Дано се разболееш от рак и умреш бавно и мъчително“, „Гадна феминистка, лесбийка, кастрираща кучка, трябва ти един истински мъж“ — ей такива неща — той се усмихна смутено, сякаш в опит да се извини. — Има и по-лошо.
— Но това е ужасно — каза Елинор.
— Постоянно се случва — каза Тони. — Напоследък това е първото, към което прибягват хората, чувстващи се ощетени по някакъв начин. Изпитват чувството, че някой ги ограничава, в повечето случаи имат нереалистично усещане за безсилие, защото не са научени да ценят онова, което имат и към какво да се стремят. Затова насочват енергията си към създаване на жертви винаги, когато имат такава възможност. Анонимността онлайн е естествената им среда.
— Боклуци — каза Пола. — Но аз ѝ станах последовател в Туитър след онова предаване. И тя съвсем не приемаше тези неща безропотно. Казват, че тези задници трябва да бъдат игнорирани. Съобщаваш за тях, блокираш ги и продължаваш нататък. Но тя не беше такава. Влизаше в директен сблъсък с тях.
Торин кимна.
— Точно така. Тя публикуваше във всякакви блогове като гостуващ автор. Като че ли разшири първоначалната си кауза и премина към свободата на словото, говореше за такива неща като Je Suis Charlie и че трябва да се противопоставяме на кибербандитите. Беше много категорична, все едно че им казваше: „Хайде, давайте, аз съм достатъчно силна, а вие сте едни жалки страхливци“.
— Но ето, че са успели. Докарали са я дотам, че да се самоубие — каза Елинор с равен тон, без да прикрива отвращението си.
Торин се намръщи.
— Струва ми се неразбираемо. Искам да кажа, това е голям скок, нали? Имаш сили да посрещнеш всичко, с което те обсипват хората, и изведнъж отиваш да се хвърлиш в реката.
— Предполагам, че подобно нещо наблюдаваме при тежко болните си пациенти — Елинор отметна дългата си черна коса от лицето си. Очите ѝ като че ли бяха изгубили блясъка си. — Те се убеждават, че има надежда. Говорят като за битка, която могат да спечелят. Но случаят е различен. Болестта е безмилостна. Не ги оставя. Не им дава покой. И един ден пациентът се събужда, повярвал в една друга история, история, в която от борбата няма смисъл, защото в края на тунела няма светлина. И много често, достигнат ли този етап на примирение, те умират само след дни или дори часове. Може би така се е почувствала и горката Джазмин Бъртън.
— Или пък просто по лош късмет някой е успял да засегне единственото нещо, с което тя не е можела да се бори. Някой е намерил пролука в бронята ѝ и ѝ е нанесъл удар в сърцето — каза Пола. — Всеки от нас има такива тайни места.
— Така ли? — попита Торин. — Аз, струва ми се, нямам. Тони не беше толкова сигурен в казаното. Убийството на майка му щеше да остави постоянен белег в психиката на Торин. Часове след смъртта на Бев Макандрю Пола беше поела отговорността за него, изтри всичките му профили в социалните мрежи и се погрижи първоначално само шепа доверени приятели да имат достъп до него. Докато повечето успеят да възстановят контактите си с него, фокусът на неприятните коментари се беше изместил от смъртта на майка му към факта, че той живееше с две лесбийки. А от това Торин имаше сили да се защити.
— Засега може би не — каза Тони. — Но рано или късно ще направиш нещо, за което ще ти се иска да не узнава никой.
Възползвайки се от подадената реплика, Пола се засмя.
— Това е специалитет на тийнейджърите.
— Има ли много случаи на такъв тормоз сред съучениците ти?
Елинор, постоянно загрижена в ролята си на заместник-родител, не беше забелязала опита на другите да сменят темата на разговора.
Торин се поразмърда смутено на мястото си и хвърли поглед към Тони, сякаш очакваше той да му подскаже нещо. Тони повдигна едното си рамо и му се усмихна окуражаващо.
— Не мисля, че познавам хора, които се занимават с подобни неща — каза Торин.
— Сигурно е така — отвърна Елинор. — Питах се просто дали някой от приятелите ти е ставал обект на такъв тормоз.
Торин направи гримаса.
— Никой не ми е казвал такова нещо — той въздъхна раздразнено. — Ние не говорим на такива теми, Елинор. Ако някой от приятелите ми е разстроен от нещо, може и да сподели. Но може и да не го направи. Освен това ние и сами ще видим какво става в Инстаграм, Снапчат, Фейсбук или някъде другаде.