Суровият ѝ тон би стреснал повечето хора, но Джордж беше учил в интернат; беше по-корав, отколкото изглеждаше.
— В долината има толкова малко истински новини, че ние се нахвърляме върху всичко като лешояди. Нима мислеше, че хората няма да научат?
Карол въздъхна шумно.
— Няма нищо за научаване. Спряха ме, когато се прибирах, дрегерът е бил повреден, делото е прекратено. Трудно е да си представиш нещо по-безинтересно.
— Като изключим факта, че ти беше пила.
Тя се усмихна, само че по начин, който би накарал подчинените ѝ да се сетят, че имат спешна работа някъде другаде.
— В рамките на допустимото по закон.
Веждите на Джордж отскочиха нагоре.
— Бих казал, че беше доста повече от това.
— Какво? Нима броиш чашите на гостите си? Колко буржоазно заучи, Джордж. Не бих очаквала това от теб — говореше шеговито, но очите ѝ бяха потъмнели от потискан гняв.
— Не, разбира се, че не. Човек забелязва, това е всичко. Особено ако гостите му ще шофират на връщане. Не ти се иска да обременяваш съвестта си — ако се случи нещо.
Погледът ѝ беше леден.
— Е, Джордж, съвестта ти е чиста. В очите на закона не е било извършено никакво нарушение. Нещо повече, каня се да се върна на работа.
— Връщаш се в полицията? Но нали беше напуснала?
Карол вдигна една пръчка и я хвърли колкото можеше по-надалеч. Двете кучета хукнаха подир нея през жълтеещата трева.
— Така е. Но ми направиха предложение, което не мога да отхвърля, затова се връщам.
— Към старата си работа?
Кучетата бяха захапали пръчката в двата ѝ края и всяко я дърпаше към себе си, игривото им ръмжене запълни мълчанието.
— Не съвсем — отвърна Карол. — Същата работа, но с много по-широк обхват. И под друго ръководство.
— Ами кучето? Как ще се справяш с Флаш? Няма да ѝ хареса да остава сама цял ден.
Карол не се беше замисляла за това. Но открай време я биваше да решава в движение.
— Ще я вземам със себе си. Може да седи при мен в офиса. Затова е добре сам да си си шеф.
Джордж като че ли прие отговора ѝ с известна потиснатост.
— Разбирам. Е, ако някога ти трябва някой да се погрижи за кучето, винаги можеш да я доведеш у нас. Както сама виждаш, Джес винаги ѝ се радва.
— Благодаря, може да се наложи да се възползвам от поканата.
— Ще бъдеш добре дошла.
Бяха стигнали пътеката, която минаваше в най-ниската част на хълма, почти в основата му. Естественият ход на нещата предполагаше Джордж да завие надясно към дома си, а Карол — наляво към своя. Той погледна с копнеж към нейната къща, която беше по-близо. Но Карол не се поддаде.
— Време е да се прибирам — каза тя. — Доста неща имам да приготвя за утре.
— Вече започваш работа?
Тя сви рамене.
— Взех решението си. Няма смисъл да се бавя. Ще се видим, Джордж. Скоро приключвам с ремонта и сигурно ще поканя гости да го отпразнувам. Най-късно тогава ще се видим.
Той изглеждаше стъписан. Тя го разбираше. С няколко кратки думи го беше лишила от много неща. Нямаше вече да има сутрешни разходки из хълмовете с кучетата, нямаше да има приятно бъбрене за времето, за миналото и за съседите. Карол се запита дали не беше допуснала той да храни неоснователни надежди за това докъде би могло да доведе приятелството им и за миг почувства угризение на съвестта — но не достатъчно силно, че да я накара да промени плановете си. Тя му махна леко с ръка и се обърна. Вече беше изминала стотина ярда, но чувстваше, че той продължава да я гледа, затова хвърли поглед назад.
Джордж стоеше там, където тя го беше оставила, приклекнал до кучето си, и рошеше козината на шията му, без да откъсва очи от нея. Карол продължи по пътя към дома си, без да се съмнява в решението си, но все пак си задаваше въпроса дали някога ще успее да се постави в такова положение, че да получи онова, което искаше в действителност.
А отговорът, както винаги, когато си зададеше въпроса какво иска, беше Тони. В цялата си обърканост и конфликтност, тази връзка беше мястото, на което тя се чувстваше най-истинска.
Карол влезе вкъщи и престана да мисли за мъже, насочвайки се към въпроса за гардероба си. Трябваше да облече тази блуза, за да се убеди, че ѝ става. Пет минути по-късно беше установила, че нито една от трите не ѝ стоеше така, както тя искаше. Ругаейки на глас, тя отново нахлузи пуловера си. Добре, че поне беше сряда. Молът на Брадфийлд работеше до късно. Щеше да има достатъчно време, за да намери нещо, с което да прилича на ченге, а не на реклама за сутиени.
Отиде в кухнята и посегна да вземе ключовете за лендроувъра. На кукичката нямаше нищо. Тя цъкна с език. Проклетият му Тони с типичната си разсеяност си беше тръгнал, без да върне ключовете. За щастие в чекмеджето с приборите имаше резервни ключове.