— Просто си помислих…
— Не, не си мислил. Взел си решение, свързано с мен, без да имаш това право. Решил си, че не можеш да разчиташ, че ще спазя думата си. Решил си да ме направиш затворница в собствения ми дом. Предполага се, че ти си човекът, особено способен на емпатия, къде тогава беше шибаната ти емпатия днес следобед? За частица от секундата не си помислил как ще се почувствам аз, когато установя, че се отнасяш с мен като с човек, на когото не може да се вярва.
— Помислих за това как ще се почувстваш, ако се провалиш.
Тя изсумтя.
— И мислиш, че това е оправдание? Да ми кажеш, че толкова малко ми вярваш? Че според теб е било по-вероятно да се предам, отколкото да издържа? Имаш ли някаква представа колко тежко е това за мен? И тялото, и умът ми крещят за една чашка, но аз категорично отказвам да ги чуя, това ме съсипва, но АЗ НЕ СЕ ПРЕДАВАМ. Майната ти, Тони.
— Опитвах се да помогна.
— Прекрасно. И ето ме сега, по средата на нищото без никакъв транспорт, а утре трябва да се явя на новото и назначение.
— Знам. Имах намерение да ти върна ключовете утре рано, за да можеш да отидеш на работа.
Сега гласът ѝ стана спокоен, но от него лъхна мъртвешки студ.
— И това би било идеално, ако имах какво да облека. Ще мога да отида с колата на работа, но под сакото ще трябва да съм само по сутиен. При това сутиен, който може да бъде определен единствено като практичен. Тони, блузите вече не ми стават. Имах намерение да отида да си купя няколко в мола. Не да отида с колата до супермаркета за евтина пиячка.
Той чувстваше стомаха си така, сякаш беше слязъл трийсет етажа с много бърз асансьор. Беше решил, че действа много съобразително; че тя първоначално може да се ядоса, но после ще му благодари. Предполагаше се, че умее да взема подобни решения, за да помага на пациентите си да разберат как сами да избират положителната алтернатива за в бъдеще. А се беше провалил катастрофално тъкмо с човека, който имаше най-голямо значение за него.
— Съжалявам — каза той, съзнавайки с гняв колко недостатъчна е думата. — Ако искаш, мога да донеса веднага ключовете.
— Няма време. Ще отида с такси до мола. Можеш да ме чакаш там с моите ключове, а после да ме откараш, когато приключа с пазара — тонът ѝ изобщо не омекна, но поне беше продължила да разговаря с него. В близкото минало имаше случаи, когато двамата не си бяха разменяли и дума в продължение на седмици, и това беше най-тежкото емоционално лишение, което той бе изживявал.
— Ще ти пратя есемес, когато стигна — каза той. Но вече никой не го чуваше. Как щеше да успее да я накара да му прости този път?
26.
Последният етаж на полицейския участък на Скенфрит Стрийт имаше несравним изглед към многоетажния покрит паркинг отсреща. Това вероятно беше и най-добрата му страна. В момента етажът представляваше правоъгълно помещение със сив велтер и боядисани в бледосиво стени. Флуоресцентното осветление на окачения таван лишаваше от естествен облик всичко, включително и хората. Джон Брандън изду устни и отвърна със смръщване на въпроса на някакъв човек от строителното обслужване.
Човекът, енергичен хипстър със засукани мустаци, тесни джинси и брезентово яке, почука по таблета си и го поднесе на Брандън, представяйки му план на празното помещение.
— Предоставям на разположение хора, които ще го разпределят в желаната от вас конфигурация така, че да можете да започнете работа в понеделник — каза той, попипвайки перчема си със свободната ръка.
Карол се озърна замислено.
— Искам затворен офис в онзи ъгъл — каза тя. — С прозорец. Шест на шест метра.
Хипстърът начерта с пръст един квадрат върху плана. Появиха се черни линии.
— Такъв размер?
Карол кимна.
— Бюро, две шкафчета с по четири чекмеджета, истински ергономичен стол и два стола за посетители. И закачалка.
Последваха още почуквания по таблета и изведнъж всичко се появи на екрана, погледнато отгоре.
— Ще ви трябва и кошче за боклук — каза той.
И така продължиха да се развиват събитията. Отделен офис за Стейси с достатъчно контакти за една малка фабрика изолиран, за да нямат очите на любопитните достъп до някои незаконни действия, които тя би могла да извършва. Едно общо, открито работно помещение за всички останали с две малки приемни, където биха могли да бъдат водени разговори насаме, когато това се налагаше. Бели дъски, на които щеше да се отразява ходът на разследванията. Флипчарт. Редица бюра в средата на помещението и още няколко, разпилени по краищата. Разбира се, и компютри. И място за пиене на кафе.