Шакила я поведе към малка бяла приемна, в която тя беше единственото ярко петно. Когато затвори вратата, тракането на шевните машини затихна. Чуваше се само тихо бръмчене, по-тихо от обичайния шум в криминалния отдел, откъдето Пола бе излязла преди малко.
— Благодаря, че отделихте време да се видим. Очевидно е, че сте много заета — каза Пола, сядайки на бяла кожена отоманка.
Шакила сви рамене.
— Честно казано, посещението ви ме изненадва. Защото вашите хора не проявиха особен интерес към мен, когато ме заливаха с лайна. Не знам дали е защото съм мюсюлманка или защото съм жена, но не почувствах тяхната загриженост.
— Съжалявам. Единственото, което мога да кажа, е че тези престъпления са сравнително нови и колегите ми не могат да осъзнаят докрай колко сериозно може да бъде положението на жертвите. Съзнавам, че това не е извинение. Но именно затова съм тук сега. Преглеждах различни случаи и прецених, че заслужавате повече внимание от това, което са ви отделили от Брадфийлдската полиция. Пола говореше искрено. Измъчваше я съзнанието, че всъщност е тук само защото разследването на друг случай я интересува повече от онова, което се беше случило с Шакила. Ако не бяха Кейт, Джазмин и Дейзи, никой никога нямаше да обърне внимание на дизайнерката.
Шакила сви рамене.
— Благодарна съм ви за думите, но те не променят фактите. Бях заплашвана, страхувах се и отидох в полицията да търся помощ, а вашите хора не ми помогнаха. Ако престъпниците не бяха загубили интерес към мен заради нещо по-привлекателно, ако бяха изпълнили заплахите си, появата ви сега нямаше да бъде утеха за мен.
Пола си каза, че Шакила все пак не е толкова рязка, колкото самата тя би била на нейно място.
— Прочетох документацията по вашия случай и ви съчувствам. Имате ли нещо против да ми разкажете отново всичко, което се е случило?
— Един репортер от местната новинарска телевизия е мой съученик. Каза, че търсел жена, която да не отговаря на традиционните представи за мюсюлманка, за да разговаря с нея за алиенацията на младите мюсюлмани и причините, поради които те стават джихадисти — тя въздъхна. — Не предполагах, че темата е конфликтна. Искам да кажа, достатъчно е човек да се замисли за не повече от пет минути. Тийнейджърите винаги търсят някаква кауза. Ако средностатистическото бяло момче имаше някакъв еквивалент на джихада, към който да насочи идеализма си, този еквивалент би имал многобройни почитатели. Това е тъкмо такава глупост, която може да привлече момчетата в най-глупавата им възраст, не е задължително присъщо на мюсюлманите. По същата причина много млади мъже на тази възраст постъпват в армията.
— И после стана страшно?
По лицето на Шакила се изписа мрачна ирония.
— Може да се каже. През първите няколко дни беше по-скоро местен феномен. Но после онези медии, които аз приемам като антисоциални, се добраха до случая. И преди да разбера какво става, вече ме засипваха с оскърбления.
— Какво пишеха?
— Нищо оригинално. Трябвало да ме изнасилят, за да ми уври главата, била съм мръсна мюсюлманка, привърженица на тероризма, да съм вървяла там, откъдето съм дошла. Как пък не, отговорих тогава, нямам намерение да се връщам в Бингли — тя се усмихна насила. — Беше доста ужасно. Когато се стигна до „Знаем къде живееш и ще дойдем за теб“, брат ми ме убеди да отида при вашите хора.
— И какво стана тогава?
Тя разпери ръце.
— Нищо особено. Написах оплакване, някакъв човек ме разпита, записа си нещо и аз се прибрах у дома. А после онази жена, която е член на парламента, каза същото в предаването „Куесчън Тайм“, и всички те изгубиха интерес към мен — тя сви рамене. — Аз съм по-хубава от нея, но на нея медиите ѝ обръщат повече внимание, така че е по-ефективно да тероризират нея.
— И никой не е идвал до дома ви?
Шакила поклати глава.
— Това не означава, че не биха го сторили, ако нещо ново и по-лъскаво не беше привлякло погледа им. Тези хора са отрепки, нали знаете?
Пола знаеше.
— Това сигурно ви е разстроило много.
— Меко казано. Страхувах се за живота си. И за жените, които работят за мен. Ами ако някое от онези копелета беше запалило сградата? Ако някои от тях си бяха наумили да ме нападнат, когато се прибирам у дома? Не можех да спя, не можех да ям. Няколко седмици бях като в ада. Аз съм силна, жена, сержант Макинтайър. Трябва да си жилав, за да се пребориш за място в търговията с дрехи. Но бях започнала да се огъвам пред този стрес. Слава Богу, имам здраво семейство зад себе си — за момент хладнокръвието ѝ изневери и пред Пола се мернаха следи от рухването, което я е застрашавало.