— А би ли искала отново да се занимаваш единствено с интересна работа?
Пауза. Карол чуваше дишането на Стейси.
— Това има ли някаква връзка с прекратяването на делото срещу теб вчера?
Сега беше ред на Карол да замълчи. Не знаеше как да отговори на този въпрос и би предпочела да не отговаря. Но трябваше да измисли какво да каже, така че да задържи Стейси на своя страна. Безспорно, специалистката по информационни технологии изобщо не се притесняваше да прегазва законовите ограничения за защита на данни, когато това я устройваше, но Карол не беше сигурна дали би се отнесла със същата пренебрежителност и към нещо, което можеше да се определи като корупция в името на добра кауза.
— Само доколкото това прекратяване означава, че съм подходяща за една работа, която от Министерство на вътрешните работи държат да бъде свършена.
Отговорът ѝ беше усукан и уклончив, но тя се надяваше да отговаря на изискванията.
— Работата трябва да е нещо изключително, за да те изкуши да се върнеш.
И Карол обясни какво беше предложението на Брандън. Стейси изслуша търпеливо всичко, без да я прекъсва, после каза:
— Няма какво да обмислям. Брой ме и мен.
— Радвам се да го чуя. Ако беше отказала, щяхме да имаме голяма дупка за запълване.
Стейси се изкиска леко, съвсем по момичешки.
— Знам. Ами Сам? И той ли ще работи с нас?
Карол почувства как натежава мълчанието, възцарило се между тях. „Хвани копривата с голи ръце, скачай отвисоко!“
— Броят на сътрудниците ще е много ограничен, Стейси. Всеки от тях трябва да има изключителни способности, с които да допринася за работата. Разбирам, че това ти е неприятно, но Сам не е подходящ за екипа — измина един ужасен миг, в който у нея се надигна опасението, че Стейси ще се откаже.
— Той е добър детектив — каза тя.
— Не оспорвам това. Съжалявам, Стейси. Това не подлежи на преговори.
Чу се тежка въздишка.
— Разбирам. Това е твоят екип. И ще се радвам да бъда част от него. Разочарована съм, че няма отново да работя със Сам, това е всичко. Това ли е причината да не го вземеш? Не искаш хора, свързани с лични отношения, да работят заедно?
— Не, не е това. Искам този екип да е по-различен от предишния.
— Ти решаваш.
— Ще те уведомя къде ще се срещнем утре.
— Очаквам го с нетърпение.
Оставаше Кевин. Той беше решил да отпразнува пенсионирането си, като заведе жена си на едномесечно пътешествие с кораб. Пола беше казала, че никога не се бил чувствал толкова отегчен. Беше получил предложение от един бивш криминален инспектор да постъпи в ръководената от него частна детективска агенция в Манчестър, но — отново според казаното от Пола — нямал желание да навлезе в тази професия, тъй като отношението на хората към частните детективи беше още по-лошо от това към полицаите. Все пак, в едно отношение беше се подготвил за пенсионирането си — беше придобил половината от парцел общинска земя, давана за обработване, която дотогава бе стопанисвал един негов възрастен чичо, но сега артритът му пречеше да поддържа сам целия парцел. Представата как Кевин копае зеленчукова градина със запретнати ръкави се стори на Карол толкова забавна, че тя реши да го види лично по време на това занимание.
Градините не се виждаха от пътя. Те заемаха един акър земя, оградена от всички страни с къщи, чиито фасади гледаха към оживените улици на Харистаун, някогашен работнически квартал на Брадфийлд, който след идването на новите лейбъристи на Даунинг Стрийт бе започнал постепенно да придобива по-изискан вид. Всяка улица с редови къщи от червени тухли беше разделена от тесни входни алеи, на които едва се побираше една кола, завършващи с павирана площадка, достатъчна за още две-три коли, така че хората, обработващи градините, да могат да товарят продукцията си, когато имаха излишък от нея. Карол съобрази, че ще е по-добре да не отива дотам с колата си — всяка непозната кола незабавно би породила любопитство и коментари. Вместо това тя паркира по-настрани и тръгна по една алея, която я отведе до тесния бетонен път, който обикаляше градините. Сега, по обяд, тук нямаше почти никой. Виждаха се няколко фигури, които вършеха нещо неразбираемо около растенията и дърветата.
Карол веднага забеляза Кевин. Медночервените му къдрици приличаха на запален фар, сигнализиращ за присъствието му на петдесет ярда от нея. Тя спря в сянката на едно дърво и го загледа. Той копаеше, мускулите изпъкваха по жилестата му фигура. Потта беше очертала широка мокра ивица на гърба на избелялата му зеленикава тениска. Работеше ожесточено, сякаш приемаше дълбоко лично това, което вършеше. Спря, избърса челото си с опакото на ръката, после отново се наведе и продължи. Тя пристъпи и когато вече беше наблизо, го повика по име.