Професорът потри ръце, като че ли ги миеше.
— Разбира се, че искате, защо да не искате? Но ако съдя по акцента ви, сте по-близо до Бирмингам, отколкото до Брадфийлд, а тъй като покойната е била оттам, се зачудих, нали разбирате? А сега да потърся бележките си… — той издърпа едно чекмедже на бюрото си и извади оттам зелена папка. — Ето — отвори папката и се смръщи съсредоточено. После вдигна поглед. — Мога да ви дам копие, ако искате да го вземете със себе си?
Алвин кимна.
— Но може ли все пак да ми кажете основното?
Отново последва жизнерадостна усмивка.
— Разбира се. Здрава, добре поддържана млада жена. Причината за смъртта е удавяне. В белите ѝ дробове имаше речна вода, затова сме сигурни, че не е била удавена във вана или басейн, а после хвърлена в реката. Знаем, че е вечеряла с приятелите си — тайландско къри с пиле, зелена салата, ябълков сладкиш и крем — и знаем, че са приключили с вечерята около девет часа. В кръвта ѝ нямаше алкохол. Съдейки по съдържанието на стомаха, бих казал, че смъртта е настъпила някъде между един и три часа след полунощ.
— А някакви наркотици?
— Докладът от токсикологията ще пристигне едва след седмица.
— Имаше ли някакви травми, които дават основание да се предположи, че е била удряна?
Чилтън го изгледа изпитателно с проницателните си очи — като кос, забелязал червей.
— Интересен въпрос, но е трудно да му се даде отговор. В морето труповете обикновено понасят удари. Вълни, скали, меки тъкани — няма начин да няма нещо. Ако тялото не е прекарало дълго във водата, може да изглежда така, като че ли човекът е бил бит; макар никой да не го е докосвал и с пръст. По тялото на Джазмин Бъртън нямаше следи, които да влизат в противоречие със заключението. Но някои от контузиите може да са били нанесени непосредствено преди смъртта. Дори да е така, те все пак може да са напълно невинни. Брегът там е каменист. Може да се е подхлъзнала, докато е вървяла към водата, и да се е наранила. Затова отговорът ми, сержант Амброуз, е че няма как да знаем.
Беше доста усукан начин да кажеш „нямам представа“.
— Разбирам. Благодаря, че ми изяснихте това. Имала ли е обувки на краката си, когато е била изхвърлена на брега?
— Една маратонка. „Ню Баланс“. Връзките се бяха заплели в здрав възел, затова беше останала на крака ѝ.
Алвин си каза, че трябва да провери с какво е била обута Джазмин по-рано вечерта. Може би щеше да е от полза да се разбере дали е стигнала до вилата си след вечерята и преди да влезе в Екс. Но това можеше да е и без значение.
— С какво е била облечена?
Чилтън прелисти страниците, за да се върне в началото.
— Нищо необичайно. Дрехите не бяха пострадали особено, защото тялото бе останало във водата само около двайсет и четири часа, преди да бъде изхвърлено на брега. Джинси, бикини, пуловер, блуза с дълъг ръкав, сутиен. Върху всичко това капитонирано яке с дължина до средата на бедрото. Джобовете са били напълнени с камъни, после циповете са били дръпнати. Допълнителното тегло не е било особено голямо… Ето — седем килограма и 930 грама. Но е било достатъчно, за да попречи на естествената склонност на тялото да изплува на повърхността. И, разбира се, дори да е поискала да се откаже, така би се уморила по-бързо и би престанала да се бори — той затвори папката и въздъхна. — Хората имат някаква романтична представа, че удавянето е спокойна смърт. Вярвайте ми, това изобщо не е така — и плъзна папката по бюрото към Алвин. — Заповядайте. Ще помоля секретарката ми да ви направи копие — той се изправи. — За мен беше удоволствие, сержант Амброуз, но имам други ангажименти, каквито, предполагам, имате и вие.
Алвин тръгна обратно към колата си, сбърчил чело в размисъл. Погледнато от една страна, нищо от онова, което бе научил, не хвърляше светлина върху последните часове от живота на Джазмин Бъртън. Но от гледната точка, предложена от Тони Хил, започваше да се очертава една съвсем различна картина. Един такъв случай би бил заинтригуващ; два можеха да минат за съвпадение; три пъти — това вече беше поредица. А правилото, утвърдено от практиката, гласеше: три плюс едно означава сериен убиец.
34.
Имаше нещо странно успокояващо в така добре познатата картина. Пола шофираше, Карол седеше на мястото до нея, вперила поглед в пътя, но очевидно на съвсем друго място в мислите си. Беше разкъсвана от смесени чувства — радост, че отново върши това, което умееше най-добре; безпокойство, че е изгубила усета си; и глухото пулсиране на възбудата, породена от усещането, че отново е по следите на убиец. Защото дори ако един безпристрастен наблюдател отхвърлеше онова, което вършеха, като налудничава фантазия, изградена върху въображаема основа, Карол знаеше, че в това разследване има нещо истинско и опасно. Беше чувала свои колеги да отхвърлят убеждения от този тип като обикновено предположение или женска интуиция. Но Тони веднъж ѝ беше обяснил, че те се основават на цяла мрежа от незабележими, често скрити в подсъзнанието индикатори, свързвани в едно цяло от нишките на натрупания опит. „Може да не си в състояние да дадеш логично обяснение“, бе казал той. „Но това не означава, че такова не съществува. Вярвай си. Когато проявим склонност да избързваме със заключенията, това обикновено си има основателна причина.“