— Добре — казвам.
Сърцето ми е слязло в петите. Микробусът потегля, а ние с Руб поемаме към дома. Подритвам сърцето си по пътя. Плаче ми се, но не го правя. Иска ми се да съм Руб. Иска ми се да съм Рубен Улф Боеца, а не Аутсайдера. Иска ми се да съм брат ми.
Когато минаваме през тунела, за да излезем на „Елизабет стрийт“, над главите ни минава влак. Шумът е оглушителен, но бързо заглъхва.
Стъпките ни отекват отново.
От другата страна, вече на улицата, пак надушвам страха. Различавам мириса му. Не е никак трудно и Руб също го надушва, знам го. Но той не го познава. Не го усеща.
А най-лошото е осъзнаването, че всичко се е променило. Двамата с Руб винаги сме били заедно. Винаги сме били незабележими. Винаги сме били боклук. Негодни за нищо.
Сега Руб е победител, а аз пак съм си Улф. Аз съм Аутсайдер и съм сам.
Когато влизаме през портичката, той ме потупва два пъти по рамото. Гневът му е стихнал, може би заради собствената му голяма победа. Подготвяме се за въпроси защо сме закъснели толкова за вечеря. Такива обаче няма — мама се готви за нощна смяна в болницата, а татко е излязъл да се поразходи. Първата работа на Руб е да отмие в задния двор кръвта от ръкавиците си.
Той влиза в стаята ни и казва:
— Първо ще вечеряме и после ще разходим Мифи, става ли?
— Да.
Моите ръкавици вече са под леглото. Без петънце по тях. Чисто новички.
— Руб.
— Какво?
— Трябва да ми кажеш какво е чувството. Какво е да си победител.
Мълчание.
Пълно мълчание.
Гласовете на мама и татко долитат до нас от кухнята. Говорят със Стив, защото се чува и неговият глас. Сара вероятно спи в стаята си.
— Какво е чувството? — повтаря Руб сякаш на себе си. — Не знам точно, но ми се иска да вия.
9
— Дръж тая чанта — ми казва Стив.
Той се мести, както се беше заканил. Целият му багаж е изнесен от мазето, след като си науми да се махне и да излезе на квартира с приятелката си. Мисля, че известно време ще живее под наем, а после сигурно ще си купи нещо. Вече отдавна работи. Работата му е хубава, записа и университета задочно. Носи хубави костюми. Не е зле за човек, който е завършил училище само преди няколко години. Казва, че е време да се изнесе, след като родителите ни едва успяват да платят сметките, а татко отказва да мине на помощи.
Той не драматизира.
Не хвърля последен носталгичен поглед към стаята си.
Просто се усмихва, прегръща мама, стисва ръката на татко и излиза.
На верандата мама плаче. Татко вдига ръка за довиждане. Сара още държи в ръце последните остатъци от прегръдката им. Техният син и брат си отива. С Руб тръгваме с него, за да му помогнем да разтовари останалия си багаж. Апартаментът му е само на километър от нас, но той казва, че иска да се премести в южната част на града.
— Близо до Националния парк.
— Добра идея.
— Чист въздух и плажове.
— Добре звучи.
Потегляме и само аз се обръщам, за да видя останалата част от вълчата глутница на верандата. Те ще гледат след колата, докато се скрие. После един по един ще се приберат вътре. Зад комарника. Зад дървената врата. В света вътре в големия свят.
— Довиждане, Стив — казваме, когато всичко е разтоварено.
— Засега съм си на нашата улица — казва той и аз търся в гласа му нещо, което да наподобява топлота. Нещо, което да звучи като: „Всичко е наред, момчета. Ще се оправим. Всички ще сме добре“. Но не долавям нищо подобно. Всички знаем, че Стив ще е добре. За него това важи в прекия смисъл. Стивън винаги ще е добре. Просто така стоят нещата.
Не се прегръщаме.
Стив и Руб си стискат ръцете.
Стив и аз си стискаме ръцете.
Последните му думи са:
— Гледайте мама да е добре, става ли?
— Става.
Хукваме към вкъщи в падащия мрак на вторника. Руб ме изчаква. Бутва ме. Следващият мач дебне наоколо като крадец, чакащ удобен случай да отмъкне нещо. Остават пет дни.
Всяка нощ го сънувам.
Като кошмар.
Потя се.
В съня си се бия с Пери. Със Стив и Руб. Дори майка ми идва и ме пребива. Най-странното е, че всеки път баща ми е в тълпата и само гледа. И не казва нищо. Не прави нищо. Просто гледа случващото се или чете обявите. Търси работата, която все му се изплъзва.
В събота почти не успявам да мигна.
Цялата неделя се мотая безцелно и кажи-речи не ям.
Също като предната седмица Пери ни взема, но този път ни кара в Глийб, в покрайнините.
Всичко е същото.
Същата тълпа.
Същите мъже, същите блондинки, същата миризма.