— Момчета, знам, че в момента работите не вървят, но ми направете услуга и се прибирайте по човешко време. Опитайте се да сте си вкъщи, преди да се стъмни.
Аз капитулирам.
— Добре, мамо.
Но не и Руб, който заявява направо:
— В неделя вечер ходим в залата. По-евтино е и можем да се научим да се боксираме.
Да се боксираме.
Страхотно извинение, Руб.
Знаем как гледа мама на бокса.
— Това ли искате да правите? — пита тя и кроткият й глас ме изненадва.
Според мен тя знае, че не може да ни спре. Знае, че единственият начин е да ни остави сами да го разберем. Затова завършва с две думи:
— Бокс? Сериозно?
— Няма страшно. Всичко е под контрол и безопасно. Не е като в задния ни двор. Няма такива глупости с една ръкавица.
Което всъщност не е лъжа. И мачовете са под контрол, само че от кого? Забавно е как истината и лъжата могат да са облечени по един и същ начин. В бархетна риза, маратонки, джинси и устните на Рубен Улф.
— Само се пазете един друг.
— Ще се пазим — усмихвам се на госпожа Улф, защото искам да мисли, че всичко е наред. Искам да иде на работа, без да се притеснява за нас. Тя заслужава поне това.
Руб само казва:
— Добре.
— Хубаво.
— Ще се опитаме да се прибираме по-рано — добавя той, преди мама да се прибере вътре. Преди това тя гали Мифи, като прокарва сухите си пръсти през меката пухкава козина на нашия приятел.
— Ами това куче? — казвам, когато мама се прибира. Колкото да кажа нещо. Каквото и да е.
— Какво за него?
Объркан съм и не знам какво да кажа.
— Предполагам, че трябва да започнем да го харесваме.
— И защо трябва да го харесваме? — Руб гледа към улицата. — От харесването няма полза.
— А от омразата има ли?
— Какво имаме да мразим? — изсмива се той.
Истината е, че имаме много неща да мразим и много да обичаме.
Да обичаме.
Хората.
Да мразим.
Ситуацията.
Чуваме как вътре мама чисти кухнята. Обръщаме се и виждаме силуета на татко, който й помага. Виждаме как я целува по бузата.
Той е безработен.
И още я обича.
И тя го обича.
Докато гледам, виждам нашите няколко мача в складовете и фабриките. И ми се струват бледи. Бледи в сравнение с това тук. Виждам и Сара, която напоследък работи извънредно или просто гледа телевизия и чете. Виждам дори Стив, в неговата си квартира, самостоятелен. Но най-вече мама и татко. Господин и госпожа Улф.
Мисля за Боеца Рубен Улф.
Мисля за биещия се Рубен Улф.
С неговата вътрешна борба.
Мисля си за това как да намеря Рубен Улф…
Мисля за мачовете, които знаеш, че ще спечелиш, за онези, които знаеш, че ще загубиш, и за другите, за които не знаеш. Мисля за мачовете между тях.
Сега аз гледам към улицата.
И заговарям.
Казвам го.
— Не губи сърцето си, Руб.
Брат ми отговаря много ясно, без да помръдне.
— Не се опитвам да го изгубя, Кам. Опитвам се да го намеря.
Тази вечер няма нищо.
Няма: „Ей, Руб, буден ли си?“
Няма: „Много ясно, по дяволите!“
Само тишина.
Тишината, Руб и аз.
И тъмнината.
Той обаче е буден, усещам го. Знам го, почти го виждам.
Няма гласове от кухнята.
Няма друг свят, освен този.
Освен тази стая.
Този въздух.
Това будуване.
12
В просъницата на съботната сутрин сънувам жени, плът и битки.
Първото ме изпълва със страх.
Второто ме изпълва с трепет.
Третото ме изпълва с още повече страх.
Завит съм с одеялото. Само носът ми стърчи отвън, колкото да дишам.
— Ще тичаме ли? — питам Руб.
Дали още спи?
— Руб!
— Не, днес няма — отвръща той.
Хубаво, мисля си. Това одеяло може да е пълно със страхове, но все пак под него е доста топло. Пък и не е зле да си починем малко.
— Мисля все пак да свърша нещо — продължава Руб. — Да отработя крошето си. Какво ще кажеш да направим един мач с една ръкавица в двора?
— Мислех, че сме приключили с това. Нали така каза на мама?
— Не сме. Размислих. — Той се обръща на другата страна, но продължава да говори. — На теб също ще ти е от полза да си тренираш удара.
Прав е.
— Добре.
— Така че спри да мрънкаш.
— Нямам нищо против. — Това си е самата истина.
— Ще бъде забавно. Като едно време.
— Абсолютно.
— Хубаво тогава.
Пак заспиваме. За мен това е връщане към плътта, битките и жените. А към какво ли се връща Руб, питам се.