Противно, нали?
Но какво мога да направя?
Ченгето се връща и казва:
— И аз заложих десетачка на него.
— Няма да съжаляваш — кима Руб и прибира билета ни, после изтърсва: — Ей, ще взема да ви издам, че правите залози от името на малолетни. Това си е жив по-зор.
(Откакто го познавам, брат ми нито веднъж не е казал просто „позор“. Трябва да го каже на две части. По и зор. „По-зор“.)
— И какво? — казва ченгето. — Пък и на кого ще кажеш?
— На ченгетата — отвръща Руб.
Всички се засмиваме и тръгваме към трибуните.
Сядаме и чакаме състезанието да започне.
— Дано това Копеле такова да го бива — заявява ченгето, но никой не го слуша.
Въздухът може да се реже с нож, докато треньори, комарджии, крадци, букмейкъри, дебелаци, дебелани, върли пушачи, алкохолици, подкупни ченгета и млади престъпници чакат, а накъсаните им мисли се разпиляват по пистата.
— Ама наистина прилича на плъх — казвам, когато нашата хрътка минава покрай нас, мършава и ситнеща като пор. — А какво е „хала“?
— Не знам — казва ченгето.
— Не знаем какво е, но знаем, че е нещо много бързо — пояснява Руб.
— Да.
Двамата с ченгето вече са неразделни. Първи приятели. Единият е с униформа и късо подстригана черна коса. Другият е окъсан, вони на пот и долнопробен одеколон и има буйна светлокестенява коса, която се спуска на вълни почти до раменете му. Очите му са с цвят на угасен огън, носът му тече, от което той постоянно подсмърча, а ноктите му са изядени. Няма нужда да казвам, че този вторият е брат ми. Рубен Улф. Вълк, куче или каквото е там.
Тук е и полицайката.
Тук съм и аз.
Точещ лиги.
— И-и-и — старт!
— Тоя е някакъв лъскач — осмелявам се да изрека на глас, заглушен от високоговорителя.
Той изстрелва имената на кучетата с такава скорост, че едва успявам да го разбера. Има Неточен шут, Речник, Никаква аванта, Гадняр и Благородна кучка и всичките са преди Копеле такова, което тича някъде на опашката като гризач със закачен за задника капан.
Тълпата е на крака.
Крещи.
Полицайката изглежда страхотно. Наоколо викат.
— Давай, Дрешник!
— Казва се Речник — поправят го.
— Какво?
— Речник!
— Ааа… Давай, Дрешник!
— Ясно, безнадежден случай!
Хората пляскат и крещят.
Страхотно, казвам ви. Изглежда страхотно. Полицайката.
Най-сетне плъхът се освобождава от капана и наваксва малко.
Руб и ченгето се въодушевяват.
Те крещят, едва ли не пеят от радост.
— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!
Всички кучета гонят нелепия заек1 по пистата, а тълпата е като избягал затворник.
Бяга.
Надява се.
Знае, че светът го настига. Вкопчва се.
Държи се със зъби и нокти за този миг на свобода, толкова тъжен, че трябва да се спотаи. Това е само илюзия за нещо истинско там, където иначе няма нищо. Крещи.
— Давай, Гадняр!
— Давай, Никаква аванта!
Руб и ченгето крещят:
— Давай, Копеле такова! Давай, Копеле такова!
Гледаме как плъхът изпреварва от външната страна на пистата, излиза пръв и после губи ритъм, за да остане четвърти.
— Копеле такова! — намръщва се Руб и това не е името на кучето, което прави всичко по силите си да си върне позицията.
И го прави.
Добре тича нашето копеле.
Излиза второ, което кара Руб да погледне билета ни и да попита ченгето:
— На комбинация ли заложи, или всичко накуп?
По вида му разбираме, че е второто. Всичко или нищо.
— Май прецака работата, а, приятел? — смее се Руб и плясва ченгето по гърба.
— Да — съгласява се ченгето.
Вече не е лъскач, а просто човек, забравил за света наоколо, докато няколко кучета тичат по пистата. Казва се Гари, малко педалско име, но на кого му пука?
Сбогуваме се и аз за последен път си мечтая за Кейси полицайката и я сравнявам с другите въображаеми жени в похотливата си младежка душа.
Мисля за нея по целия път към дома, където ни чака обичайната съботна вечер.
Сестра ни излиза. Брат ни не излиза, стои си вкъщи и си кротува. Татко си чете вестника. Госпожа Улф, майка ни, си ляга рано. Руб и аз разменяме няколко приказки, преди да отидем да спим.
— Паднах си по нея — казвам отвън, на верандата.
— Знам — Руб се усмихва и отваря вратата.
— Ей, Руб, буден ли си?