Получавам нов удар и този път светът спира. Руб стои срещу мен само с една боксова ръкавица. Ръцете му са отпуснати до тялото. Тишината и този път е готова да ме обгърне, но Пери я нарушава. Думите са ми познати.
— Довърши го! — крещи той.
Руб го поглежда. Поглежда и мен.
— Не.
Откривам ги. Мама и татко. И се свличам.
Брат ми ме хваща и ме изправя на крака. Без да го съзнавам, плача. Хълцам на рамото на брат ми, докато той ме държи.
Боеца Рубен Улф. Той ме държи. Боеца Рубен Улф. Боли.
Боеца Рубен Улф. С неговата вътрешна борба.
Боеца Рубен Улф. Като всички нас.
Боеца Рубен Улф. Не се бия с него, не. Това е нещо друго…
— Добре ли си? — пита той шепнешком.
Не отговарям. Само плача на рамото на брат си и го оставям да ме държи. Ръцете ми не чувстват нищо, вените ми са като от разтопен метал. Сърцето ми е натежало и боли, което ме кара да си представя болката на бито куче.
Откривам, че нищо повече не се е случило. Гонгът звънва и това е краят на мача. Оставаме да стоим там.
— Свърши — казвам.
— Знам. — Руб се усмихва. Усещам го.
Дори и през следващите няколко минути, докато парите хвърчат и падат на ринга, а после вървим през гъмжащата тълпа, мигът не отминава.
Той ме пренася до съблекалнята с Руб от едната ми страна, а хората ни зяпат, кимат и посягат да докоснат не Руб или мен, а този миг, който сме ние двамата.
— Биваше си го мача — казва някой, но греши.
Това е повече от мач. Това сме Рубен Улф и аз, това е братската кръв във вените ни.
В съблекалнята това чувство ми помага да се преоблека, пак то чака Руб заедно с мен. Когато той ме намира, Пери е с него и разпределя парите ни, макар и двамата да знаем, че тази вечер ще ги разделим наполовина. Парите не значат нищо.
Докато излизаме през задната врата, тълпата вече реве заради следващия мач. Пери ни спира. Очаквам да каже нещо на Руб за това, че не ме е довършил, но той не го прави. Вместо това се усмихва и клати глава:
— Не беше зле, момчета. Никак не беше зле.
— Благодаря — казва Руб и излизаме.
Тази вечер бързаме да си тръгнем, най-вече заради мама. Срещаме се при пикапа.
Студеният вечерен въздух ме плясва през лицето. Прибираме се у дома, без да проговорим, както на идване.
На верандата госпожа Улф спира и ни прегръща. Прегръща и татко. Двамата влизат вкъщи.
Откъм кухнята до нас долита гласът на Сара:
— Какво стана, кой би?
Чуваме и отговора:
— Никой.
Казва го татко.
Мама се провиква отвътре:
— Момчета, ще вечеряте ли? Сега ще стопля яденето!
— Какво е? — пита Руб с надежда.
— Обичайното.
Той се обръща към мен.
— Пак проклетата грахова супа. По-зор!
— Да — съгласявам се. — Но е невероятна.
— Да, знам.
Отварям замрежената врата и влизам в кухнята. Оглеждам се и миризмата на всекидневието ме блъсва в носа.
— Ей, Руб!
На верандата сме и ядем грахова супа на тъмно.
— Какво?
— След няколко седмици ще си шампион в лека категория, нали?
— Сигурно, но догодина няма да се занимавам с това. Смятам скоро да го кажа на Пери.
Той вдига лъжицата и пак я пуска в купата.
Минава някаква кола.
Мифи джафка.
— Идваме! — виква Руб и става. — Хайде, дай си купата.
Той внася съдовете вътре, а когато се връща, слизаме от верандата, за да вземем проклетия Мифи.
На портичката го спирам.
— Какво ще правиш, когато приключиш с бокса? — питам.
Брат ми отговаря, без да се замисли:
— Ще гоня живота си и ще го сграбча.
Нахлупваме качулките и излизаме.
Улицата.
Светът.
Ние.
Премеждията на братята Улф продължават!
Идеята за кубчетата ледена бира всъщност не беше моя, а на гаджето на Руб.
Ето какво стана.
Аз бях този, който загуби от цялата работа.
Виждате ли, винаги съм смятал, че в един момент ще порасна, но това тепърва ще стане. То си е в реда на нещата.
Но, честно казано, често се питам дали някога ще дойде време, когато Камерън Улф (с други думи, аз) ще стане човек. Виждал съм проблясъци на едно друго свое „аз“. Друго, защото в онези мигове съм си мислел, че наистина се превръщам в победител.