— Съжалявам, че не ми вярваш, Кристина — започна да обяснява той, — но истината е, че не съм ядосан. Все пак, ако трябва да ти кажа как се чувствам по отношение на теб и на закъснението ти, думата за това би била „благодарен“.
— Благодарен? — повтори Кристина. — Благодарен?
— Благодарен.
Роберто пристъпи към нея и я целуна по бузата. После пое ръцете й и се вгледа в нея.
— Струваше си закъснението — каза Роберто. — Изглеждаш прекрасно.
Прегърнаха се нежно. После той преметна ръка през раменете й и я поведе към колата.
Останаха будни до пет часа сутринта. Разговорът с Кристина беше много интересен и важен. Прочетоха заедно двете писма от Лаура, като пропуснаха дългите обяснения за това как Роберто се беше сдобил с тях.
Кристина обаче бе скептична към съдържанието им. Беше съгласна с много неща, но за други — както каза сама — бе на различно мнение.
Обсъдиха тези несъгласия надълго и нашироко. Роберто осъзна, че проявява необичайно уважение към нейните мнения. От една страна, Кристина твърдеше, че идеите в писмата й приличат на утеха за глупаци.
— Струва ми се глупаво да намирам утеха в мисълта, че това, което нямам аз, го няма никой друг… Освен това — продължи тя, — да се подхожда към всичко само от собствената гледна точка ми се вижда прекален „психологизъм“. Ами ако другият наистина греши? Ако е очевидно, че другият постъпва зле, неправилно или по вреден и агресивен начин?
От друга страна, Кристина бе на мнение, че идеята в писмата поддържа конформизма. Няколко пъти повтори фразата „да направим възможното“, като оспорваше най-вече „възможното“.
— Кой знае кое е „възможното“? Защо трябва да престана да търся идеалния си партньор, с когото да имам прекрасна връзка? — каза тя накрая.
Някои от аргументите й накараха Роберто да осъзнае собствените си противоречия.
Винаги бе критикувал хората, които се предават без борба, и по някакъв начин думите на Кристина му прозвучаха като „примиряване с посредствеността“.
„Има право“, помисли си Роберто. И за разлика от друг път, й го каза:
— Имаш право, не бях помислил за това.
Точно тези думи отключиха вътрешната врата на Кристина. След тях разговорът стана по-интересен и по-проникновен.
И двамата бяха съгласни, че нито любовта, нито партньорът трябва да страда в името на спасението на другия. Решиха да обръщат повече внимание на това да разберат какво се случва с всекиго от тях във всеки един момент от връзката им.
— Така е — каза Кристина. — Например снощи, когато слязох, мислех, че ще те заваря ядосан. И вместо да видя какво става с мен, реагирах, като че ли наистина ме обвиняваш за закъснението. Сега осъзнавам, че всъщност аз бях ядосана, когато те видях.
— Добре — каза Роберто. — Това вече е минало.
— Заслужаваше си усилието — отговори Кристина.
— Заслужаваше си усилието — наблегна на думата Роберто.
През онази нощ се любиха славно. И макар Роберто да чувстваше, че контактът със собственото му удоволствие, усещания и оргазъм бе по-силен от всякога, стори му се, че Кристина също се наслаждаваше повече от всеки друг път.
Разбра, че е бил прав, когато светна нощната лампичка и видя Кристина да се надига в леглото, да го поглежда с усмивка и да изрича фразата, която в интимния им речник беше знак за висше одобрение:
— Много добре, Гомес… Много добре.
Роберто, на свой ред, й се усмихна и й намигна. Тя го погледна още веднъж и се обърна на другата страна. Загаси светлината, сви се на кълбо край него и затвори очи.
След няколко секунди я чу да прошепва, полузаспала, сякаш си говореше сама:
— Много добре.
Роберто се събуди към два следобед и протегна ръка да я потърси. Но не я намери.
Макар Кристина да го бе предупредила, че на обяд е поканена на барбекю у Адриана, Роберто беше заспал с убеждението, че както много пъти преди това, тя ще пропусне уговорката с приятелката си и ще остане при него.
Намръщен стана и стопли без настроение кафето, останало от предишната вечер. Разбърка тъмната течност и му се стори, че усещането, че е завоювал рая, потъва в малкия водовъртеж в чашата.
Тя си беше отишла. Предпочиташе някакво глупаво барбекю пред една прекрасна нова среща.
— По дяволите! — процеди през зъби.
Изпи кафето, без да почувства вкуса му. Какво би казала Лаура за всичко това?
Включи компютъра, потърси между получените съобщения… И го намери.
„И така, за какво ни е двойката?
Използваме очите си, за да се видим и да се разпознаем.
Можем да си погледнем ръцете, краката и пъпа… Има обаче части от нас, които никога не сме виждали непосредствено — като лицето, толкова важно и определящо за самоличността ни, че ни е трудно да повярваме, че никога няма да можем да го възприемем със собствените си очи…