Хорхе Букай и Силвия Салинас също знаят това и с невероятна творческа енергия и способност го показват по увлекателен и достъпен за всички начин.
Накрая само ще кажа, че развръзката на историята, проследена в тази книга, е присъща за всеки добър роман — изненадваща и оригинална.
Адриана Шнаке Силва (Нана)
Книга първа
rofrago@
Глава 1.
Както обикновено, той включи компютъра и отиде да си налее кафе. Ненавиждаше тираничното решение на машината или на системните администратори, или на самата действителност, които го караха да чака, без да има възможност да възроптае.
Когато чу сигнала за активиране на програмата, се приближи, придвижи курсора до иконата, изобразяваща малък жълт телефон, и натисна два пъти левия бутон на мишката. После се върна в кухнята, този път под претекста да надникне в хладилника само за да се увери, че в него няма нищо съблазнително. Всъщност го направи, за да не допусне компютърът да стане свидетел на напрегнатата безпомощност, с която изчакваше свързването с интернет.
Роберто поддържаше с компютъра си същата омразна връзка, която споделяме всички сърфиращи в киберпространството. Той също изпитваше трудностите — в някои дни по-големи, в други по-малки — характерни за противоречивите отношения с любимите ни същества, когато осъзнаем, че сме зависими от техните желания, добра воля или произволни капризи.
Днес обаче компютърът му беше в добро настроение. Беше заредил отделните програми бързо, без да издава странни шумове и — което беше най-приятно — без на екрана да се появи никое от рутинните предупреждения:
„Не може да се открие файл dxc.frtyg.dll.
Желаете ли да го намерите ръчно? Да? Не?“
„Част С не съществува.
Повторете, анулирайте или закрийте.“
„Програмата е извършила невалидна операция и ще се изключи. Затворете.“
„Непоправима грешка във файл Ex_oct.Put.
Повторете или игнорирайте.“
Не се виждаше нищо такова. Днес беше чудесен ден.
Влезе в администратора на електронната си поща и написа автоматично паролата си. Екранът премигна и се появи началният прозорец на програмата.
„Здравейте, rofrago. Имате шест (6) нови съобщения.“
Rofrago бе измислено име, с което се беше регистрирал в безплатната поща към сървъра си. Искаше просто да бъде roberto@… но друг Роберто го беше изпреварил. Както и някой си Rober, един Bob, някакви Francisco, Frank и Francis. Затова комбинира първите срички на името и презимената си — Роберто Франсиско Гомес — и се регистрира като rofrago@yahoo.com.
Отпи от кафето и кликна върху папка „Входящи“. Първото съобщение беше от приятеля му Емилио от Лос Анджелис.
Прочете го с голямо удоволствие и го запази в папка „Кореспонденция“.
Второто беше от клиент, който най-после поръчваше маркетингово проучване за ново списание за кино и театър. Идеята му хареса и сложи писмото в папка „Работа“.
Следващите две съобщения бяха реклама. Незнайно кой искаше да продаде незнайно какво на някого, който би се оказал такъв идиот, че да поиска да го купи… Не се изискваше предварителен опит.
Колко го ядосваха тези непозволени нахлувания в личното му пространство! Мразеше тези имейли почти толкова, колкото и анонимните обаждания на мобилния си телефон: „Избран сте чрез жребий и спечелихте два билета до Кочиманга. Трябва да минете през офиса ни, за да попълните данните си, да подпишете формулярите и да потвърдите, че сте съгласен да получите безплатно на домашния си адрес един чудесен екземпляр от…“
Бързо изтри тези две съобщения и насочи вниманието си към следващото. Беше писмо от приятеля му Йошуа.
Прочете го внимателно и си представи изражението на Йош, докато пишеше. Толкова отдавна не се бяха виждали… Помисли си, че трябва да му напише дълго писмо. Но не беше време за това. Запази съобщението в папка „Входящи“, за да не забрави да отговори.
Последното съобщение изглеждаше интересно. Идваше от непознат адрес: carlospol@spacenet.com. Темата на изпратения текст беше „Изпращам ти“. Тъй като електронният адрес на Роберто бе посочен във визитната му картичка, той си помисли, че става дума за ново предложение за работа. „Прекрасно!“, каза си.
Отвори съобщението. Беше адресирано до някой си Фреди и съдържаше поздрави и разсъждения върху някаква си идея за двойките. Беше подписано от Лаура.
Роберто не си спомняше за никаква Лаура или Карлос, които биха могли да му пишат, а още по-малко го вълнуваше темата на писмото, затова бързо разбра, че е грешка, и го изтри от електронната си поща и от мислите си. Изключи компютъра и тръгна за работа.