Много добре. Всичко е ясно. И сега?
Щеше да реши проблема през почивните дни, когато имаше повече свободно време: щеше да уведоми Лаура за грешката, за да може тя да намери истинския адрес на Фреди Рофрага (беше решил, че това е презимето му).
Роберто загаси компютъра и тръгна за работа.
Думите от писмото на въпросната Лаура се въртяха из главата му през целия ден, а когато вечерта се обади приятелката му, подхвана — както много пъти дотогава — един от безкрайните спорове, които водеха обикновено.
Кристина се оплакваше, че той никога няма време да излизат. Когато не работеше, си почиваше от работа, а когато не правеше никое от тези две неща, седеше пред компютъра си, „свързан“ буквално и символично с виртуалната действителност.
Роберто също се оплакваше. Кристина беше прекалено взискателна. Тя трябваше да разбере, че интернет е единствената му възможност за почивка и че той имаше право на малко развлечение в свободното си време.
— Ясно! Да го прекарваш с мен не е развлечение… — беше казала Кристина.
— Е… Понякога не… — отговори Роберто в изблик (осъзна го по-късно) на излишна откровеност.
— Например кога?
— Например, когато ме обсипваш с оплаквания и упреци.
Кристина беше затворила телефона. Със слушалка в ръка Роберто си спомни за последния спор с Каролина, предишната му приятелка и усети как в главата му изплува една фраза, която беше прочел сутринта в съобщението от Лаура:
„… подобни ситуации, в които единствено се е променил събеседникът.“
Спомни си и нещо друго:
„Всички искат винаги да говорят за другия.“
Беше истина! Именно това правеха двамата с Кристина при всеки спор. И именно това бе сложило край на връзката му с Каролина. Всъщност беше се разделил с нея, защото вярваше, че с друга щеше да е различно.
Следобед си тръгна от работа малко по-рано от обикновено. Искаше да прочете отново текста за двойките.
Още щом пристигна вкъщи, захвърли сакото си върху старото сиво кресло до входната врата и включи компютъра. Този път програмите се зареждаха по-бавно от всякога, но той търпеливо изчака. Накрая отвори електронната си поща и натисна върху „Изпращам ти“.
Точно него търсеше.
Копира съобщението в текстообработващата програма, след което създаде файл „изпращам-ти.doc“ и потърси фразите, които беше запомнил. Използва жълтия маркер, за да ги подчертае, и маркира някои други.
„Да се откажем от илюзията за съвършената двойка.
Това, което нямам, го няма никой друг.
Да направим с възможния живот… възможно най-доброто.
Трудностите са неделима част от пътя към любовта.“
Обзе го странна смесица от чувства: изненада, възбуда, свян, смут. Понякога в миналото бе изпитвал странното усещане, че по мистериозен начин животът го доближава точно до това, от което имаше нужда. Спомни си деня, в който се запозна с Кристина — преди повече от година. Чувстваше се доста тъжен и някак отчаян. Заедно с болката от раздялата с Каролина като връх на айсберг се беше появила някогашната му депресия и в течение на три седмици не бе изпитал ни най-малкото желание да излезе навън. Беше се затворил вкъщи и оставяше телефона да звъни, докато телефонният секретар се заемаше с обажданията. Съобщенията се трупаха и той от време на време просто ги изтриваше, без дори да ги прослуша.
В онзи следобед, отегчен от отегчението си, бе решил да промени съобщението на секретаря си. Новото гласеше: „На път съм. Не оставяйте съобщения, няма кой да ги приеме“.
Вярваше, че след подобно героично и безапелационно извинение приятелите му щяха да изгубят надежда да им отговори. Но когато се приближи до телефонния секретар, за да запише съобщението, от него се чу непознат глас:
— Здрасти. Кристина се обажда. Ти не ме познаваш. Фелипе ми даде номера ти. Ще съм откровена: в събота има невероятно парти и би било ужасно да отида сама — или по-скоро без придружител. Фелипе казва, че си печен, забавен и интелигентен (точно това ми препоръча лекарят). Ако е истина и имаш желание да прекараш известно време в добра компания и да дойдеш на страхотно парти, обади ми се на 63124376 преди петък. Ако Фелипе лъже и не си такъв, какъвто разправя, извинявай, сгрешила съм номера.